История на България

Правителството на Константин Стоилов

2011-12-29T18:10:00.000-08:00

Правителството на Константин Стоилов, което идва на власт на 19 май 1894г., има силен противник. Преминалият в опозиция Стефан Стамболов е подкрепян не само от своята партия, но и от много уволнени чиновници. Той разчита и на сигурни привърженици и в изградения от него силен полицейски апарат. Новосформираното правителство на Константин Стоилов лесно може да бъде отстранено от власт, ако няма опората на силна политическа партия. Процесът на нейното формиране продължава близо половин година. На 3 юни 1894г. е създадена нова политическа групировка – Народната партия. Образуваният политически конгломерат няма обща социална и идейна платформа. В неговото ръководство влизат бивши консерватори, радослависти, цанковисти и др. Единственото, което обединиява тези хора е страхът им от Стефан Стамболов.
Изборите за Седмо Обикновено Народно събрание, проведени на 11 септември 1894г., стават отправна точка за преориентацията на политическите сили. Създадената в началото на юни Народна партия фактически се разпада. Константин Стоилов отправя поглед към бившите съединисти от Пловдив, които печелят много от депутатските места. Министър-председателят се нуждае от тяхната подкрепа за осъществяването на политиката за помирение с Русия. За да ги привлече, той включва в кабинета си известния политик Константин Величков. Депутатите от Пловдив дават своята подкрепа на Стоилов, а по-късно към тях се присъединяват и някои привърженици на Драган Цанков. На 5 ноември 1894г. 72 народни представители се обявяват за членове на Народната партия на чело с Константин Стоилов.
Още от самото начало Народната партия се изявява като защитник на най-заможните слоеве от българското общество. В нея влизат банкери, богати търговци, акционери, както и изтъкнати интелектуалци – писатели, публицисти, адвокати, лекари. Тези хора формират идеологията на партията. В политическата платформа на Народната партия ясно се декларира вярност към княза. Особено внимание се отделя на стопанското развитие на България. По отношение на външната политика партията се стреми към възстановяване връзките с Русия.
При управлението на народната партия политическият живот в страната започва да се нормализира. Към края на 1894г. избраното през септември Народно събрание гласува закон за амнистията. В България се завръщат Драган Цанков и други политически емигранти, от затвора е освободен Петко Каравелов. Възстановяват се и активизират своята дейност различни партии и течения. През 1896г. групата около Петко Каравелов създава Демократическата партия. Към края на 1899г. цанковистите формират Прогресивно-либералната партия. Неин лидер става съратникът на Драган Цанков Стоян Данев. В истински партии се превръщат Либералната на Васил Радославов и Народно-либералната на Стефан Стамболов. Кабинетът на Стоилов играе важна роля за утвърждаването на либералната демокрация в България.
Наред с положителните тенденции, които постепенно се утвърждават, не са малко и отрицателните страни в политическия живот на България. Има случаи на преследване на политически противници и дори на политически убийства. По време на парламентарните избори през 1894 и 1896г. са допуснати репресии от страна на властта. На 3 юли 1895г. е нападнат и тежко ранен Стефан Стамболов. След два дни той умира. Убийството е дело на хора от обкръжението на екзекутирания през 1890г. майор Паница. Друго убийство на виден българин става на 11 май 1896г. Заговорът е срещу противника на правителството Михаил Такев. Вместо него обаче е убит талантливият писател Алеко Константинов.
За да излезе от международната изолация и за да бъде признат князът, правителството на Стоилов търси сближение с Русия, но натрупаното недоверие не може да бъде лесно преодоляно. На 1 ноември 1896г. умира Александър III . Българското правителство решава да се възползва от случая. Князът изпраща съболезнователна телеграма до заелият престола Николай II .
В края на 1894г. правителството прави реални стъпки, които откриват път към подобряване отношенията с Русия. В кабинета са привлечени двама министри, с което русофилите засилват своите позиции. Нов импулс за напредък в преговорите между България и Русия дава посещението на българската делегация в Петербург през юни 1895г. Отношенията обаче са възстановени едва след миропомазването на престолонаследника Борис. Самият акт на миропомазване в източното православие се извършва на 2 февруари 1896г. от Екзарх Йосиф. Това води до бързо признаване на Фердинанд и от останалите Велики сили.
Сериозен проблем в онтошенията между България и Русия е така наречения офицерско-емигрантски въпрос. По време на политическата криза от 1886-1887г. около 100 офицери от българската армия напускат страната, постепенно се съсредоточават в Румъния и Турция, а по-късно се установяват в Русия. Повечето от тях временно постъпват на руска военна служба в различни военни части. След дълги преговори много от офицерите се завръщат в България. Министърът на войната Рачо Петров иска да ги пенсионира, но предложението му не е прието и той подава оставка.
През 1897г. правителството на Стоилов активизира своята балканска политика. Определена роля за това играят въстанието на о. Крит и избухналата Гръцко-турска война. През февруари 1897г. на посещение в България пристига сръбският крал Александър. На 19 февруари е подписано сръбско-българско съглашение. То изключва самостоятелни действия на всяка от договарящите се страни в случай на усложнение в Европейска Турция. Между двете съседни държави е сключен и търговски договор, който предвижда улеснение на връзките в граничните райони.
Правителството на България се възползва от войната между Гърция и Турция и успява да издейства от Високата порта отркиването на български търговски агентства в Солун, Битоля и Скопие. През същата 1897г. след много отлагания султанът издава берати за български владици в Битоля, Дебър и Струмица. Така Турция официално признава, че българското население е преобладаващо в по-голямата чост от Македония.
В правителството на Стоилов съществуват сериозни вътрешни противоречия, които се дължат на неговия разнороден политически състав. Постепенно от кабинета му излизат няколко министри. В опозиция преминава Либералната партия на Васил Радославов. Недоволство от правителствената политика проявява и князът. Личният режим на Фердинанд се засилва. Князът е недоволен от обтегнатите отношения между България и Австро-Унгария. Към посочените проблеми се добавя и слабата реколта от 1897-1898г. Като последица намаляват данъчните постъпления и се засилват финансовите трудности на държавата. При тази обстановка на 13 януари 1899г. Константин Стоилов поднася на Фердинанд оставката на своето правителство.
Развитието на България в края на XIX в. е свързано с няколко значими фактора. Първият, това е промяната в позициите на Великите сили по отношение на Балканите. Тази промяна води до преориентиране на Русия към тясно обвързване със Сърбия, а от друга страна Австро-Унгария все по-категорично заявява аспирациите си по отношение на Балканите. В тази обстановка България претърпява едно сложно политическо развитие, свързано с обтягане отношенията с Русия в следствие на Съединението и опитите на освободителката да се намеси във вътрешната политика на България. Същевременно напрегнатият вътрешнополитически живот, изострените до крайност отношения между русофили и русофоби довеждат и до поляризация в българското общество. Управлението на Стефан Стамболов и Константин Стоилов до голяма степен е свързано с напрежението във вътрешнополитическия живот, но от друга страна далновидната политика на двамата държавници води до ускорена модернизация на българската държава. Това разбира се е процес, който е съпътстван и с твърде непопулярни мерки във вътрешен план, които водят до свалянето и убийството на Стамболов.
Ако трябва да се оцени политиката на Стамболов и Стоилов, то безспорно трябва да се изтъкнат както положителните, така и отрицателните страни в политическите ходове на техните правителства. Особено валидно това е за Стамболов, което управление е характеризирано или като управление на “българският Бисмарк”, или като управление съпътствано с терор и насилие. Така или иначе цялостният икономически подем давал предимство на леката промишленост. Разбиването на двупартийния политически модел и формирането на модерната политическа структура на българското общество са причина за историческия “скок” на българите в началото на XX в.

Оценките за управлението на Стамболов.

2010-07-07T23:40:00.001-07:00

Оценките за управлението на Стамболов са многоаспектни. Едни го величаят, наричайки го “политически гений” и “българският Бисмарк”, други изтъкват неговата твърда вътрешна политика. Едно е сигурно, а именно, че благодарение на икономическата политика и добре балансираните отношения с Турция Стамболов успява да изведе постепенно България от външнополитическата изолация и да даде тласък на модерната индустрия. Това обаче не оправдава репресиите във вътрешната политика, които изострят изключително много вътрешнополитическия живот, а в крайна сметка водят и до убийството на Стамболов.

Властната натура на Стамболов

2010-06-24T05:47:00.001-07:00

Властната натура на Стамболов и желанието на Фердинанд да се задържи на българския престол постепенно изострят отношенията между двамата. Ако първоначално Стамболов се среми да утвърди на всяка цена Фердинанд и Фердинанд има нужда от неговата подкрепа, то постепенно между двамата назрява конфликт. Постепенно Стамболов започва да губи ориентация в международната политика, което се вижда от това, че той все още залага на противоречията между Англия и Русия и Австро-Унгария и Русия. Тези противоречия обаче са загубили своето предишно значение. Все по-често князът проявява склонност към помирение с Русия. Постепенно, благодарение на твърдата вътрешна политика, Стамболов става неудобен за всички останали партии и това води до приемането на поредната негова демонстративна оставка на 18 май 1894г. Година по-късно Стамболов е убит от своите политически врагове. Князът печели двубоя със Стамболов благодарение на подкрепата на Обединената опозиция на чело с Васил Радославов.

Политиката на Стамболов по отношение на Турция.

2009-12-03T20:54:00.000-08:00

На второ място трябва да се разгледа политиката на Стамболов по отношение на Турция. Постепенно той успява да преодолее студенината в отношенията с Турция. Всъщност това е единствената благоприятна за България алтернатива, т.к. в противен случай Турция като сюзерен би могла да оказва възспиращо влияние на българската политика към Македония. Стамболов много добре разбира това и възприема мирната и дълговременна стратегия по отношение на македонския въпрос, в която активно се включва и Българската екзархия в Цариград. Активната политика на Стамболовото управление в това отношение дава резултати. Още през 1890г. султанът подписва два берата за назначаване на български владици в Скапска и Охридска епархия. По-късно са получени и други берати за владици във Влашка и Неврокопска епархия. По време на своето посещение в Цариград Стамболов успява да издейства автономен статут за българските училища в Македония, както и издаването и разпространението на екзархийски вестник. Турското правителство приравнява правата на българските и гръцките училища в Македония и признава българската националност на 40 нови общини. Добрите взаимоотношения между България и Турция водят и до уреждането на спора за използването на ж.п. линията Белово-Саранбей.

Външната политика на Стамболовото правителство

2009-11-13T23:47:00.001-08:00

Създаването на тази инфраструктура от пътища и ж.п. линии дава възможност за едно сравнително бързо развитие на икономиката, за което свидетелства и организирането през 1892г. на първото Пловдивско изложение. Така постепенно при Стамболов се полагат основите на едно динамично икономическо развитие в края на XIXв., очертава се и тенденцията към модернизация по примера на западните държави. Стопанският просперитет на държавата създава условия и за духовно развитие. През 1888г. е открито първото българско висше училище – бъдещият Софийски университет. Малко по-късно е изработен и първият закон за народната просвета. Грижите за духовното израстване на българите се съчетават и с благоустройството на големите градове, създаването на общински здравни служби и учредяването на пенсионното дело.
Интерес представлява и външната политика на Стамболовото правителство. Русия отказва да признае княз Фердинанд, което поставя под въпрос утвърждаването на България в международния живот. От друга страна немският канцлер Бисмарк публично заявява, че Русия има особени права в България. Турция също така се възползва от отношението на Германия и Русия и отказва да признае Фердинад. Така въпросът за признаването на Фердинанд, а оттам и на България като субект в международната политика, се превръща в една от главните външнополитически насоки на Стамболовото правителство. Стамболов е принуден да търси сериозни международни покровители, като се обръща към Англия и Австро-Унгария в търсене на подкрепа. Въпреки добронамереността на Виена и Лондон те не могат да признаят официално Фердинанд без санкцията на турското правителство. Англия и Австро-Унгария обаче могат да внушат подкрепа за Стамболовото правителство и Фердинанд сред дипломатическите представителства в София. По тяхно внушение чуждите представителства започват да осъществяват официални контакти с кабинета на Стамболов и Фердинанд. През 1891-1892г., макар и като частно лице, Фердинанд е приет от австро-унгарския канцлер Франц-Йосиф и английската кралица Виктория. С оглед на международното признание Фердинанд сключва брак с Мария-Луиза – бурбонска и пармска принцеса.

Протекционистката политика на Ст. Стамболов

2009-10-31T02:54:00.000-07:00

Наред с репресивните форми на управление във вътрешната политика Стамболов осъществил и една забележителна протекционистка политика на страната. Един от основните ангажименти на Стамболов в областта на икономическата политика било преориентирането на икономическите връзки на България със западните държави. Най-общо казано тази политика може да бъде характеризирана като политика на насърчаването на местната продукция и на формирането на така наречената модерна индустрия от западен тип. През 1889г. възниква Индустриалната комисия, която предвижда и планира финансова държавна помощ за развитието на индурстрията, а също така и специални средства за изучаване състоянието и перспективите за развитие на националното стопанство. Тази комисия работи за всички клонове на икономиката – от насърчаване на българското овцевъдство и износът на аби до възстановяването на тепавиците. Трябва да се отбележи, че тази икономическа политика се осъществява в противоречие с рамките на Берлинския договор, което се вижда от това, че още през 1887г., когато по законодателен път се уреждат сравнително високите вносни мита. Всъщност този акт представлява грубо нарушение на договора, т.к. единствено султанът може да въведе промени в митническата политика. Второ такова нарушение представлява сключването на търговски договори през 1889-1890г. с Англия, Австро-Унгария, Германия, Белгия и Франция. Всъщност сключването на тези договори представлява един политически успех за Стамболов, т.к. са заобиколени клаузите на Берлинския договор.
В икономически план Стамболовото правителство насърчава навлизането на чужди капитали в българската икономика. Целта е да се модернизира банковото и застрахователното дело, както и да се разкрият нови предприятия предимно от хранителновкусовия и текстилния сектор. Държавното покровителство на българската индустрия се осъществява успоредно с разгърнато транспортно строителство. Още в началото на Стамболовото правителство започват да се строят нови пътища и ж.п. линии. През 1888г. е приет закон за железопътната мрежа в княжеството, а скоро започва да функционира и ж.п. линията Цариброд-София-Белово. Всъщност тази ж.п. линия дава възможност да се осъществят връзките с Централна и Западна Европа. Българската държава откупува и ж.п. линията Русе-Варна. Започва строителството на ж.п. линиите Ямбол-Бургас, София-Варна през Плевен и София-Русе през Търново.

Честита Независимост

2009-09-22T01:44:00.000-07:00

Честита Независимост на всички българи.България е навсякъде където има българи.Нека да се учим от нашите предци и бъдем по-добри за в бъдеще.Честито на всички!

Теми по история за Вас

2009-09-16T11:17:00.000-07:00

Скоро очаквайте и другите теми и материали.Успех на всички.Ако имате въпроси не се притеснявайте да питате в коментарите или на електронната поща.Ще има и други изненади.Честито и на всички новоприети студенти.

Политически терор

2009-07-21T22:37:00.000-07:00

През есента на 1887г. били проведени избори за Пето Обикновено Народно събрание. Острите сблъсъци по места придобили характер на истински въоръжени бунтове, които били жестоко и безкомпромисно потушавани от властите. Правителството целенасочено се стремяло да не допусне до изборните урни своите политически противници. Широко разпространена била наказателната мярка – така наречената екзекуция на селата, които проявявали непокорство. Екзекуцията представлявала изпращане на войскова част в селището, която селяните били длъжни да снабдяват с храна и квартири. Това наказание се прилагало съобразно закона за изтрабление на разбойниците. Политическите противници били арестувани и изтезавани, като най-често това били представетели на интелигенцията.
Стефан Стамболов положил и големи усилия да лиши опозицията от възможността да разпространява своите идеи. Редакторите на опозиционните вестници и списания били арестувани, съдени и безпричинно осъждани на дълги години затвор. Правителството изработило и специален закон за печата, който бил в противоречие с Търновската коституция. Всичко това довело до засилване на терора от страна на опозицията, която започнала да заговорничи и да действа посредством въоръжени чети, формирани от русофилите в емиграция. Само през 1887г. от турска територия преминали две чети, които бързо били разгромени. Добре организирана съпротива срещу режима на Стамболов оказали бившите съединисти от Източна Румелия, ръководени от Михаил Маджаров, Стефан Бобчев и др. Заедно с тях действали и привържениците на Драган Цанков. От тези среди се оформила и политическата емиграция в Русия, Турция, Сърбия и Румъния. Тя именно повела нелегална борба за свалянето на Стамболов. Пример за това е заговорът на майор Коста Паница от 1890г. Той бил убеден, че македонският въпрос може да се реши само с подкрепата на Русия, но за това пречки били Стамболов и Фердинанд. Ето защо те трябвало да бъдат отстранени от властта. Заговорът обаче бил разкрит и Паница бил осъден на смарт, а присъдата била потвърдена от Стамболов въпреки подкрепата, която Паница му оказал по време на русофилските бунтове от 1887г.
Групировката около Васил Радославов, която поставила началото на Либералната партия, оформила по времето на Стамболов така наречената легална опозиция. През март 1891г. бил устроен атентат срещу Стефан Стамболов, но вместо министър-председателят бил убит министърът на финансите Христо Белчев. Убит бил и българският дипломатически представител в Истамбул д-р Вълкович. Тези политически убийства не помагали на опозицията, а водели единствено до взимането на нови репресивни мерки.

Новини на турски - СТОП !

2009-04-06T00:01:00.000-07:00

Бойкот на канал 1.Новини на турски език,що за глупост е това.В турция да има новини на български ?Нека всеки сам да си направи сметката!

пп:Нищо против никой етнос,религия и тн.!

Фердинанд за княз на България

2009-03-29T01:18:00.000-07:00

В тази ситуация Великото народно събрание започва да търси изход от положението, избирайки тричленна делегация, на която се възлага да намери княз. Във Виена на делегатите е предложена кандидатурата на австрийския офицер Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. След разговори в Германия, Великобритания, Франция и други страни кандидатурата на австрийското правителство е приета. В началото на юли 1887г. Великото народно събрание избира Фердинанд за княз на България.
Докато българската делегация обикаля европейските дворове, политическата обстановка в страната остава крайно нестабилна и напрегната. Част от водачите на опозицията успяват да отидат в чужбина и оттам водят енергична кампания срещу правителството. Някои от емигрантите дори подават молби до султана с искане Турция да се намеси с войски и да защити българския народ. В същото време Стамболов, в качеството си на пръв регент, предлага на султана да бъде провъзгласен за цар на българите. Той издига старата идея на туркофилите от възрожденската епоха за дуалистична турско-българска държава. Турция обаче се страхува от война с Русия и не приема направените предложения. Тъй като се опасява от руската политическа и военна мощ, и румънския крал отказва предложението да приеме българския престол.
Особено опасни за бъдещето на България са военните бунтове и заговори. С тях в политическия живот на България се внася една традиция, която в бъдеще заплашва да бъде продължена. Най-мащабни са военните бунтове в Силистра и Русе през февруари 1887г. Правителството взима решителни мерки и частичният успех на заговорниците в Силистра не е закрепен. Важно е да се отбележи, че на чело на военните бунтове стоят изтъкнати военни като майор Атанас Узунов, Олимпи Панов, майор Филов, кап. Кръстев и др.
След рещаването на кризата и изборът на Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за български княз в лагера на управляващите се получило известно двувластие. Единият център на властта се оказал кръгът около бившия регент Стефан СТамболов, а другият – около министър-председателя Васил Радославов. Това положение разбира се не можело да продължи дълго. На 28 юни 1887г. била извършена правителствена промяна. Съставен бил нав кабинет на чело с Константин Стоилов. Това правителство управлявало за кратко време и подготвило посрещането на новоизбрания княз, който на 2 август същата година пристигнал в Търново. На 21 август 1887г. Стефан Стамболов бил назначен за министър-председател и сформирал новия кабинет, в който влизали и другите двама регенти Сава Муткуров и Георги Живков (заменил Петко Каравелов), както и водачите на консерваторите Константин Стоилов и Григор Начович и един от лидерите на Либералната партия в Източна Румелия – Георги Странски. Новото правителство било съставено от хора, търсещи сближение със западните държави и Турция.

Княжеската криза в България през 1886-1887г.

2009-03-10T04:58:00.001-07:00

Княжеската криза в България през 1886-1887г. показала, че българите са пълни с решимост сами да определят своята съдба. Събитията дали възможност ярко да се отличи личността на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, чиито били главните заслуги да бъде преодолян опитът на Русия да диктува волята си в България. Процесите около детронирането на Александър Батенберг довели до преструктуриране на българския политически живот. През следващите 30 години русофилството и русофобството заемали значителен периметър в политическите борби. Последиците от кризата изцяло променили и българо-руските отношения. Може да се приеме, че опиянението от Освобождението и романтичното отношение към Русия постепенно били преодолени. Мнозина от българите съзирали в руската политика желание Русия да заеме мястото на Турция. От друга страна подкрепата, която дала Англия на Съединението, засилила убеждението, че българите могат да разчитат за реализация на националните си идеи вече не само на Русия. До голяма степен определена роля за това преориентиране на българските политици имало и икономическото развитие. Голяма част от българската търговско-промишлена буржоазия укрепила своите позиции в Западна Европа. Идването на княз Фердинанд в България изиграло също определена роля за преориентирането на българската политика.
Княжеската криза завършила с пълен успех за Стамболов и неговите привърженици, което дало и тласък на навлизането в управлението на новата политическа формация, създадена по време на кризата и известна като Народно-либерална партия, на чело със Стефан Стамболов. Действията на тази партия във външен и вътрешен аспект, както и управлението на Константин Стоилов дават основание края на XIX в. да се определи като специфичен период в новата българска история, който се характеризира с бурно развитие на икономиката и оформяне на външнополитическите приоритети на Княжество България.

Стефан Стамболов

2009-03-02T04:16:00.000-08:00

Повечето от предложените в кабинета политически дейци отказали да приемат министерските постове, а Стефан Стамболов, който по това време се намирал в Търново, като председател на Народното събрание, призовал българите на борба срещу самозваните управници. Било образувано и наместничество в състав Стефан Стамболов, Петко Славейков, Георги Странски. На негова страна преминали и силните гарнизони в Пловдив, Видин и други градове. Организиран бил поход на военни колони към София. Това принудило сформираното на бързо от превратаджийте правителство, на чело с митрополит Климент, да подаде оставка. Стефан Стамболов изпратил телеграма до княз Батенберг с молба да се върне на българския престол. По същото време било съставено ново правителство, на чело с д-р Васил Радославов. Княз Батенберг изпратил телеграма до Александър III, в която го молел да даде съгласието си той да се върне на престола. Отговорът на руския владетел обаче бил отрицателен, което принудило княз Батенберг повторно да абдикира на 25 август 1886г. За регенти в България той оставил Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.
Събитията слад 25 август водят до изостряне на борбата между русофили и русофоби. Русофилите били дезорганизирани, което довело до тяхната политическа изолираност. Те били преследвани, т.к цялата полицейска и военна машина била в ръцете на Стамболов и неговите съмишленици. Все пак с оглед нормализирането на обстановката в България регнтството изпратило писмо до руския император Александър III, в което настоявало от Петербург да бъде изпратен в София специален комисар, който да работи за нормализирането на българо-руските взаимоотношения. В руската столица тази стъпка била разгледана като признак на слабост, което дало възможност Русия да търси пътища да наложи свое протеже в София. В Петербург също така много добре разбирали, че за да се осъществи тази цел било необходима в Третото Велико народно събрание да преобладават депутати русофили. Това определя и главната цел на Русия да бъдат отложени изборите за Велико народно събрание, като целта била ясна – русофилите да се организират и да преодолеят кризата след преврата. За свай пратеник в българската столица Александър III изпратил ген. Каулбарс (руско военно аташе във Виена), който бил известен сред дипломатическите среди със своята твърдост, безкомпромистност и бруталност. Този избор показва с какви средства Русия смятала да наложи волята си в България. В Петербург обаче не дооценили личността на Стефан Стамболов и неговата решителност да извоюва на всяка цена независимостта на България.

Русофобството в България

2009-02-24T00:02:00.001-08:00

Не бива да се забравя, че сред русофобите се включват болшинството от организаторите на Съединението и голяма част от участниците в националните борби през Възраждането като Захари Стоянов, Димитър Петков, Стефан Стамболов и др. Би могло да се приеме, че русофобството е стимулирано и от желанието на тези политици България да се интегрира в модерна Европа. Лозунгът на русофобите около Васил Радославов бил “Има Батенберг, има България”.
Наред с оформянето на тези две крайни политически течения възникнала и една по-компромисна групировка около министър-председателя Петко Каравелов. Това била една група от уверени русофили, които смятали, че добрите отношения с Русия могат да се запазят при условие, че княз Батенберг остане на българския престол. Такъв е и девизът на тази групировка : “И с Русия, и с Батенберг”.
Още в началото на 1886г. станало ясно, че нито в парламента, нито сред народа съществуват предпоставки за детронирането на княз Батенберг по законен път. При това положение в руската столица било решено това да стане посредством военен преврат, осъществен от офицерите русофили от българската войска. С организирането на преврата било натоварено руското военно аташе в София полк. Василий Сахаров. Той успял да обедини около себе си група офицери в столицата, оглавени от началника на военното училище в София майор Груев, заместника на военния министър кап. Бендерев, кап. Радко Димитриев и др. С помощта на кап. Бендерев били извършени размествания на военните части в София, като верните на княза части били изведени извън столицата. Към София бил придвижен Струмския полк. През нощта на 8 срещу 9 август 1886г. юнкерите от военното училище, подпомогнати от полка, завзели София. Княз Батенберг бил принуден да подпише прокламация пред българите, с която се отказвал от престола. Той бил изпратен от конвой до гр.Оряхово на р.Дунав, откъдето с парахода “Голубчик” заминал за гр.Рени, намиращ се на дунавската делта на руска територия. Няколко дни по-късно той отпътувал за своето имение в Германия.
Събитията, които се развили в България след 9 август 1886г., показали, че извършителите на преврата не могат да се задържат на власт. Индикация за това било сформирането на правителство от враждуващи помежду си партии – Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Васил Радославов, Драган Цанков, Тодор Бурмов и др. Според превратаджийте така щели да се преодолеят противоречията и да се сформира едно своеобразно правителство на “народното единство”.

Драган Цанков

2009-02-20T20:35:00.000-08:00

Първоначално Петербург имал намерението да реализира тази своя политика, като използва влиянието на русофилите в България, разчитайки на силните русофилски настроения сред българите. Тази руска инициатива довела до коренни промени в политическия живот на България. Около Драган Цанков се оформила група от крайни русофили, в която влизали бившите “лъжесъединисти” от Източна Румелия, както и крайни русофили измежду консерваторите и либералите в княжеството. Тази група си поставяла за цел да съдейства на Русия в политиката й срещу княз Александър I, което се вижда и от техния девиз : “С Русия без Батенберг”.
Наред с групата на крайните русофили още през пролетта на 1886г. се оформила и групировка, която се обявила в защита на княза. Тази групировка не прикривала своите русофобски настроения и за много от изследователите на политическия живот в България появата й представлява един парадокс на фона на крайното русофилство сред българите. Всъщност оформянето на русофобите като политическа сила е напълно закономерно, т.к. е предизвикано от политиката на Русия и особено на голяма част от нейните дипломати в България. Честа практика било руските генерали да се отнасят грубо и нетактично с представителите на българския политически елит, което автоматично предизвиквало антируски настроения. В най-голяма степен русофобството се утвърдило, след като руското правителство отказало да признае Съединението. Когато през пролетта на 1886г. руското правителство открито дало да се разбере, че има намерение да отстрани княз Александър I редица патриотечно настроени политици възприели тази инициатива като знак, че Русия иска да подчини България на своите интереси и дори да я превърне в своя заддунавска губерния. Затова княз Александър I за русофобите олицетворявал суверенитета и независимостта на Княжество България, до колкото може да се говори за такива понятия, имейки предвид, че по силата на Берлинския договор България е трибутарно княжество в рамките на Османската империя. Като лидери на русофобите се изявили д-р Васил Радославов, Захари Стоянов, Димитър Тончев и др. Някои историци причисляват към тази група и Стефан Стамболов, но според повечето специалисти като противник на Русия той започва да се изявява чак след преврата от 9 август 1886г.
Дълго време в изследванията, посветени на този период, по чисто конюктурни съображения защитниците на княз Александър I се представяха като недоброжелатели на България, което е твърде далеч от истината.

Политическо и социално развитие на България в края на XIX в.

2009-02-18T21:53:00.001-08:00

Съединението на Източна Румелия и Княжество България през есента на 1885г. и защитата на този акт създават благоприятни предпоставки за едно ускорено стопанско и културно развитие на България. Тази перспектива обаче на първо време не се осъществила поради намесата на Русия във вътрешните работи на княжеството. До голяма степен тази намеса предизвиква радикално преструктуриране на политическия живот в България и за дълго време партийните страсти доминират в обществените отношения и подлагат на изпитание устоите на младата българска държава. Тези процеси обуславят динамиката и напрежението в политическите отношения след признаването на Съединението чак до края на управлението на Народно-либералната партия през 1894г.
Динамиката на процесите в българското общество обяснява и големия интерес в научните изследвания. Внимание заслужава книгата на Радослав Попов “България на кръстопът”, в която се изследват причините и последствията от кризата от 1886-1887г. и политиката на Стефан Стамболов, както и проучванията на Андрей Пантев върху личността и управлението на Стамболов. Внимание заслужава и изследването на Стойчо Грънчаров “България на прага на двайстото столетие”, както и публикациите на Симеон Дамянов, посветени на външната политика на България в разглеждания период. Друг кръг от проблеми в изследванията са свързани с икономическото розвитие на България при управлението на Стефан Стамболов. В този смисъл трябва да бъдат посочени изследванията на Любен Беров и Петър Цонев. Що се отнася до културната политика на Стамболовото правителство, интерес представляват изследванията на Мария Радева.
Още през пролетта на 1886г. намесата на външни фактори в българската външна политика не дава възможност да се осъществи напредък след признаването на Съединението. В този смисъл особено активна е политиката на Петрбург. Руската дипломация си поставя за цел да детронира княз Александър Батенберг, т.к със своята политика той се явявал пречка пред амбициите на Русия да обвърже България със своята балканска стратегия. Пред другите Велики сили руското правителство обосновавало своя натиск над българите с това, че указът, с който княз Александър Батенберг признава Съединението от 8 септември 1885г., представлява дръстично нарушение на Берлинския договор. Това според руската дипломация била достатъчна причина той да бъде отстранен от власт.

Истинско общонародно дело

2009-01-29T21:43:00.001-08:00

Победите дават самочувствие на българите, увереност в собствените им сили. Съединението на двете български области е истинско общонародно дело. Под знамето на обединението на разпокъсаното отечество застават както бивши революционери, сподвижници и сътрудници на Васил Левски и Христо Ботев, така и политически и обществени дейци с по-умерени и дори консервативни убеждения. Съединението се подкрепя от най-бедните до най-заможните слоеве на българското общество, без разлика в тяхната политическа ориентация. Замълчават, за да не навредят на великото дело, дори и онези, които смятат, че условията са неблагоприятни и прибързани действия биха могли да го компрометират. Такова единение по-късно българското общество не познава. Успехът на Съединението е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската милиция, така и от въоръжените отряди, изпратени от местни комитети. Подкрепа на съединисткото движение дава и младият български княз. Тази рядка проява на единодушие допринася не само за успеха на Съединението, но и за неговата защита.
Съединението от 1885г. е едно от най-великите събития в новата българска история. То помита последните остатъци от турското владичество в Южна България и прави първата голяма крачка по пътя на националното единение на българския народ и на разпокъсаната българска земя. България става една от най-големите и силни държави на Балканския полуостров (96 345 км² площ и над 3 150 000 души население). Тя добива възможности да оказва ефикасна морална, материална и дипломатическа подкрепа на българите в новоосвободените територии. Създават се предпоставки за бърз икономически и духовен напредък на българския народ и българската държава.
Съединението обаче има и своите сенчести страни. То довежда до остър сблъсък между България и Русия. В тежката борба за освобождение на Македония и Тракия се оказва, че България може да разчита само на собствените си сили в противоборството с много и силни противници. Това в значителна степен предопределя успеха на българската политика по националния въпрос, но и сериозно пречи на така желаното обединение на българския народ.

Победата над Сърбия

2008-11-26T21:12:00.000-08:00

Победите на българската армия спасяват извършеното на 6 септември 1885г. велико дело и разнасят славата на българското оръжие по целия свят. Те внушават уважение на всички към България и българския народ. Българската държава получава възможност да се развива по-сигурно и по-спокойно през следващите десетилетия.
След победите на българската армия пред Цариградската конференция не остава друга възможност освен да намери формула за признаване на Съединението. По съветите на Великобритания Високата порта влиза в пряк контакт с правителството на България. След интензивни преговори на 20 януари 1886г. е постигнато споразумение, което предвижда княз Александър Батенберг да се назначи за генерал-губернатор на Източна Румелия за пет години, румелийската админидтрация да се слее с тази на княжеството, а румелийската милиция да влезе в състава на княжеската войска, да се оказва отбранителна помощ при необходимост, княжеството да остъпи на Турция Кърджалийската околия и да се задължи да плаща редовно румелийския дълг. Правителството на Русия се обявява против тази спогодба. То иска да не се споменава името Батенберг, а да се запише само българският княз. Отхвърлени са и пунктовете за военна помощ и за отстъпването на Кърджалийската околия. След нови диплометически усилия и борби споразумението е постигнато. На 24 март (5 април) 1886г. е подписан така нареченият Топханенски акт, чрез който се урежда Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Управлението на Източна Румелия се поверява на българския княз. Срещу това България отдава на Турция Кърджалийската околия и селата по долината на р.Въча, заселени предимно с мохамедани.Успехът на България в Сръбско-българската война не е случаен. Той ясно демонстрира възможностите и потенциала на един народ, неговата решимост да отстоява свободата, която току-що е добил.

Сръбско-Българската война 1885г.

2008-11-21T21:53:00.000-08:00

За да излезе от ситуацията, българското правителство предприема енергични дипломатически постъпки както в столиците на Великите сили, така и в Белград. Положените усилия обаче не дават видим резултат. При тази обстановка на 24 октомври 1885г. Великите сили свикват своя конференция в Цариград, на която искат да решат съдбата на Съединението. Сърбия отхвърля опитите на българите да постигнат споразумение с нея. Тя не желае и да изчака резултатите от конференцията в Цариград. На 2 ноември 1885г. крал Милан обявява война на България и сръбските войски започват военни действия.
Войната заварва българската държава в тежко положение. Армията е съсредоточена на южната граница с Турция, откъдето се очаква нападение. Западната граница се охранява от малобройни отряди. Руското правителство изтегля от България своите офицери и цялата тежест по управлението на войската пада върху младите български командири. Сръбските войски са разделени на две армии. Главната от тях, Нишавската, настъпва към София, а Тимошката армия има за задача да превземе Видинската крепост. Българските войски са организирани в два корпуса – източен, командван от майор Николаев, и западен, на чело с майор Гуджев. Северозападна България се защитава от отряда на капитан Узунов.
Обявената от Сърбия война предизвиква изключителен патриотечин подем сред всички слоеве на българското общество. В цяла България се организират доброволчески отряди. Своите усилия в подкрепа на армията присъединяват хиляди бежянци от Македония, ученици от горните класове на гимназиите и т.н. Крал Милан и правителството в Сърбия са убедени, че войната срещу България ще бъде само една “военна разходка”. Така мислят и в европейските столици. Те не отчитат патриотизма, енергията и волята на един народ, който след петвековно чуждо иго е готов да защитава с всички сили своето отечество.
Още през първите дни на войната на сръбската армия е даден сериозен отпор. Слабите български отряди, намиращи се по западната граница, се сражават саможертвено и задържат настъплението на цели дивизии. Съдбата на България решават тридневните боеве край Сливница. Те започват на 5 ноември, когато все още прииждат, като извършват невероятни преходи, войските от Южна България. При височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица сръбските войски са напълно разбити. Българските войски преминават в решително настъпление. На 10 ноември те превземат Драгоман, преминават сръбската граница и продължават преследването. Последен отпор сърбите дават при Пирот, където са сразени и повече не могат да зъдржат мощния напор на българската армия. Сръбските войски не постигат успех и в Северозападна България. Отрядът на капитан Узунов успешно отбранява Видин и не позволява на противника да превземе града. Сърбия е изправена пред пълен военен разгром. За да я спаси, Австро-Унгария се намесва бързо и решително. Тя заплашва, че ако не бъде спряно настъплението, българската армия ще срещне австро-унгарскигте войски. При така създаденото положение на 7 декември 1885г. България и Сърбия подписват примирие. Мирният договор, сключен в Букурещ на 19 февруари 1886г., възстановява положението от преди войната.

В защита на Съединението

2008-11-17T21:10:00.000-08:00

Така той постъпва не като чиновник на султана., а като български патриот. Пред народа и войската е прочетена прокламация, написана от Захари Стоянов. Съставено е и Временно правителство, на чело с д-р Странски. За главнокомандващ е назначен майор Николаев. Обявено е военно положение и е извършена мобилизация. С помощта на руски военни офицери е разработен план и започва подготовка за евентуална война с Турция. От околните на Пловдив градове и села пристигат въоръжени отряди, коита подкрепят Съединението и се подготвят да го защитят.
Временното правителство изпраща още на 6 септември телеграма до българския княз, с която иска от него да признае Съединението. На 8 септември Александър I Батенберг, очакващ събитията при свиканите на учение свои войски, издава манифест в Търново, с който обявява, че приема Съединението. На следващия ден, придружен от министър-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, тържествено посрещан по селата и градовете на Южна България, от където преминава, князът пристига в Пловдив.
Обявяването на Съединението между Княжество България и Източна Румелия засяга сериозно интересите на Великите сили. Срещу него се обявяват всички, които са подписали Берлинския договор, с изключение на Великобритания. Голямя изненада сред българите представлява позицията на Русия. Руското правителство се намира в конфликт с Александър Батенберг и се опасява, че Съединението, извършено под неговия скиптър, ще укрепи позициите му в България. Като следват своите интереси Германия, Франция и Австро-Унгария също се обявяват срещу нарушаване на Берлинския договор. Великобритения подкрепя Съединението въпреки първоначалните си колебания, т.к. тя се опитва да отслаби руското влияние в България и да укрепи тук своите позиции. Британската дипломация все повече обръща поглед към младите балкански държави, на които принадлежи бъдещето пред рухващата Османска империя.
Срещу обединението на двете български части се обявяват почти всички съседи на България, страхувайки се от създадената голяма и силна българска държава, която нарушавала равновесието на силите на Балканския полуостров. Най-непримирима позиция сред тях заема Сърбия, която се опасява, че след Съединението България ще отправи своя поглед към Македония, спрямо която сърбите отдавна предявяват претенции.

Македонските комитети

2008-11-09T07:30:00.000-08:00

През 1884г. в различни градове на Княжество България се формират така наречените Македонски комитети, чиято цел е освобождението на Македония и присъединяването на Източна Румелия към княжеството. Инициатори при формирането на тези комитети са Димитър Петков, Димитър Ризов, Георги Живков, Коста Паница и др.
В началото на февруари 1885г. по инициатива на Захари Стоянов група бивши революционери образуват в Пловдив таен комитет, който не след дълго се нарича БТРЦК с председател Захари Стоянов. Комитетът възстановява мрежата от комитети в Южна България, а неговият печатен орган в.”Борба”, редактиран от Захари Стоянов, оказва голямо влияние за развитието на идеята за съединение. На 25 юли 1885г. в с. Дермен дере (Първенец) е проведено заседание и е формиран централен комитет в състав Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянов, Димитър Ризов и Коста Паница. Взима се решение временно да се преустанови дейността в Македония и всички сили да бъдат съсредоточени към обединение с Източна Румелия. За целта БТРЦК отделя голямо внимание за привличане на милицията от Източна Румелия, като се установяват трайни връзки с офицерите Данаил Николаев, Сава Муткуров и др. БТРЦК се нуждае и от подкрепата на княза и за да установи връзки с него в княжеството са изпратени Димитър Ризов и майор Муткуров. Княз Батенберг приема идеята за Съединението.
Предварителният план предвижда Съединението да бъде провъзгласено на 15 септември 1885г., но последвалите събития довеждат до промени в плана. На 2 септември избухват вълнения в Панагюрище. Въстават и други селища. В село Голямо Конаре ръководителят на местния комитет Продан Тишков свиква резервистите. Пловдивският префект П. Димитров е арестуван.
Събитията в провинцията подтикват БТРЦК към решителни действия, за които благоприятстват и някои други условия. Предстоят военни учения и под знамената са свикани резервистите, повечето от които са бивши “гимнастици”. За началник на въоръжения лагер край Пловдив е назначен привърженикът на съединисткото движение майор Данаил Николаев. На 6 септември 1885г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Данаил Николаев и други офицери съединисти, обкръжават конака на главния управител. Гаврил Кръстевич, макар и добре информиран за подготвените събития, не се възползва от правото си да повика турски войски в Източна Румелия.

Oпитът за Съединение през 1880г.

2008-10-29T23:28:00.000-07:00

Избира се централен комитет в състав Константин Величков, Иван Евстатиев Гешов, свещеник Тилев, д-р Странски и д-р Ханков. Поставена е задачата да се образуват комитети във всички околии на Източна Румелия и да се възстанови дейността на “гимнастическите дружества”. Правителството на Гладстон обаче не възприема идеята за Съединението. Против него се обявява и Русия, а очакваната война на Османската империя с Гърция и Черна гора така и не избухва. Това принуждава дейците на Съединението да го отложат.
Въпреки че опитът за съединение през 1880г. приключва без успех, той е твърде показателен за това, че сред обществеността на Източна Румелия е на лице идеята за обединение. За това свидетелства и опитът за обединение през 1883г., както и обстоятелството, че в програмите на партиите на Източна Румелия идеята за обединение с княжеството заема приоритетно място.
Що се отнася до политическия живот в Източна Румелия, съкрушителната победа на българите в изборите остава на заден план между етническите противоречия. Сред обществените и политическите дейци постепенно се формират две основни движения – умерени и крайни. Представители на умерените са екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Иван Евстатиев Гешов, Г. Вълкович и др. Умерените не приемат Берлинския договор, но са и против революционното действие. В политическо отношение те се стремят да убедят Великите сили да направят отстъпки. Крайните от своя страна, към които принадлежат Константин Величков, свещеник Тилев и др., са за радикално решаване на Съединението посредством въоръжена борба. Постепенно през следващите години сред българите се формират и две политически партии – Народна и Либерална. В Народната партия влизат Иван Вазов, Константин Величков, Маджаров и други и тя води политика за незабавно обединение. Ръководството на тази партия изгражда близки връзки с Русия. От своя страна Либералната партия също не е против Съединението, но счита, че моментът още не е дошъл. Тя се сближава с главния управител, поради което е наречена казионна. Ръководна роля в нея играят д-р Странски, Стоян Чомаков, Тодор Кисеков и др.
В Източна Румелия политическата обстановка дава възможност за намеса на турското правителство, което с английска помощ организира бунт в Източни Родопи, целта на който е да се присъедини района към Турция. Метежът е потушен, но двайсетина села по течението на р.Въча, населени предимно с български мюсюлмани, отказват да признаят властта в Пловдив. Те се обявяват за независими, а районът под името Тамръшка република просъществува до началото на 1886г.

Княжество България и Източна Румелия

2008-10-27T22:28:00.000-07:00

До голяма степен те се надявали, че Източна Румелия няма да се оформи като българска област, а като една многоетническа област, в която ще бъдат представени българи, турци и гърци. Това е и причината Учредителната комисия да реши депутатите по право в Областното събрание да бъдат равен брой турци, гърци и българи. Всъщност тези представи на европейските дипломати били формирани най-вече от представите им за етническия състав на град Пловдив, където освен българи живеели още гърци, турци, арменци, евреи и др. Това дало погрешната представа, че тези етнически групи преобладават и в цялата област.
Първите законодателни избори на областта, състояли се на 17 октомври 1879г., опровергали възгледите на европейската дипломация. От избраните 36 депутата 31 били българи, 3 гърци и 2 турци. От този резултат станало съвършено ясто, че Източна Румелия на практика представлява едно формирование, в което преобладават българите, а това до голама степен обезсмисля границата с Княжество България. Всъщност процесите в Източна Румелия от самосебе си подсказвали какви трябва да бъдат териториалните параметри на първия етап от политическото обединение на българите. В този смисъл не е случайна и една статия в английския вестник “Таймс” от 1880г., в която се предупреждава Европа да не се учудва, ако в скоро време последва обединение на българите от двете страни на Балкана.
През 1880г. възникват благоприятни обстоятелства за обединението на Княжество България с Източна Румелия. В Англия на власт идва либералното правителство на Уилям Гладстон, който е доброжелател на българите от 1876г. Между Османската империя, Гърция и Черна гора назрява конфликт поради неуредени гранични спорове. Инициативата за предприемане на конкретни стъпки по посока Съединението идва от Областното събрание на Източна Румелия. През април 1880г. то изпраща в София депутатите Константин Величков и Димитър Наумов с цел на преговори за конкретни действия, целящи обединението. Решено било в Южна България да бъде създаден централен комитет, който да оглави движението. Предвижда се също и свикването на народно опълчение в княжеството, отпускане на специален кредит и съгласуване на всички действия между Източна Румелия и Княжество България. Тази програма е одобрена и от княз Александър Батенберг.
Към средата на месец май 1880г. в Сливен се провежда събрание, в което участват представители на повечето населени места от Южна България.

Нов проект

2008-10-27T01:37:00.000-07:00

Преди дни пуснах в интернет пространството мой нов проект свързан с историята на България.Този път обаче проекта е на английски език и се намира на Bulgarian History .

Заповядайте всички и дано съм Ви бил полезен.

Източна Румелиа

2008-10-26T23:34:00.001-07:00

Предвижда се функциите на Министерски съвет да се поемат от специален Директорат, състоящ се от 6 души при главния управител на областта. Най-влиятелната фигура в този Директорат е главният секретар, който е и директор на вътрешните работи. В административно отношение Източна Румелия е разделена на 6 департамента и 28 кантона. Департаментите се управляват от префекти, а кантоните от околийски началници. За седалища на департаментите са определени градовете Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургас.
Европейската комисия налага в областта използването на три официални езика – български, турски и гръцки. Областта получава и правото да има собствени въоръжени сили, съставени от милиция и жандармерия. През 1879г. милицията е в състав от 12 души, а жандармерията от 12 пеши роти, 1 конна полицейска рота и 1 полуескадрон. В главния щаб на въоръжените сили се назначават предимно чужденци. Едва през 1883г. в щаба е изпратен на служба първият български офицер майор Сава Муткуров.
Въпреки своята относителна самостоятелност областта е обвързана с Турция. В нея се запазват всички права и привилегии на Великите сили съобразно договорите с Високата порта. Източна Румелия е задължена да изплаща годишен данък в размер на 240 000 турски лири, а султанът трябва да одобрява законите, гласувани от Областното събрание, да назначава офицерите от милицията и жандармерията, като по този начин до голяма степен Източна Румелия е лишена от възможността за самостоятелен политически живот.
За пръв главен управител на Източна Румелиа е назначен Алеко Богориди (Александър) (1823-1910г.). Той е роден в Котел. Баща му , Стефан Богориди, е висш турски сановник, губернатор на о.Самос след Одринския мир. Той взима активно участие в църковно-националното движение. Алеко Богориди получава висше образование в Париж и заема място на дипломатически чиновник. Преди да бъде назначен за главен управител той е посланик на Високата порта във Виена. Алеко Богориди пристига в Пловдив на 15 май 1878г. и веднага съставя своя Директорат (частен съвет). В него са включени четирима популярни български политици – Гаврил Кръстевич, Тодор Кесяков, д-р Вълкович и Йоаким Груев. Султанът назначава за директор на милицията В. Виталис – грък по произход, а Европейската комисия налага за директор на финансите А. Шмидт.
В монографията си, посветена на Източна Румелия, Елена Стателова отбелязва, че болшинството от делегатите на Берлинския конгрес не са имали ясна представа каква е етническата картина в областта.

2008-10-25T00:01:00.001-07:00

Формират се и складове с боеприпаси. Мъжете са организирани в “Гимнастически дружества”, където те се обучават да боравят с оръжието. Тази дейност се ръководи от ген. Скобелев, който изработва и план за отбраната на Южна България в случай на изпращане на турски войски.
Създадените по този начин от руското командване реалности в Източна Румелия не дават възможност на турското правителство да изпрати войски и да превърне областта в обикновен турски вилает. Тези руски действия на практика подготвят в един по-далечен план и Съединението на Южна България с Княжество България.
Европейската комисия, която трябвало да изработи Органическия устав на Източна Румелия, започва своята работа в началото на септември 1878г. в Цариград. На 21 октомври тя се установява в Пловдив, който е избран за столица на Източна Румелия. Още при пристигането на комисията, тя е посрещната от местните градски първенци, които в специален мемоар протестират срещу широките правомощия на султана в провинцията. В отговор на мемоара членовете на Европейската комисия успокояват населението, като заявяват, че те няма да допуснат провинцията да се превърне в турски вилает, а членът на комисията от Англия Хенри Лоуф се опитва да убеди султана да се откаже от мисълта да изпрати войски в Източна Румелия.
Изработването на Органическия устав се съпътства с остри противоречия между руските представители полк. Шепелев и княз Церетелев и делегатите на Англия, Австро-Унгария и Турция. Руските представители се опитват да защитят максимално интересите на българите, но са принудени да правят и компромиси. В общи линии Органическият устав повтаря решенията на Берлинския конгрес. Управлението на областта е съсредоточено в ръцете на главен управител, който трябва да осъществява изпълнителната власт, но същевременно е отговорен за действията си пред султана. Важно място в управлението на областта има Областното събрание, което трябва да приема законите. Неговият състав е определен на 56 души, като 10 се посочват от главния управител, 10 влизат в него по право и 36 трябва да се избират пряко от жителите на областта. Членовете по право са главите на петте етнически християнски общности, мюфтията, равина, главният контрольор на финансите, председателят на Върховния съд и председателят на Върховните съдилища за административните разходи.
Между сесиите на Областното събрание неговите функции трябва да се поемат от постоянен комитет от 10 души, който изпълнява ролята на Сенат.

Из Кресненско-Разложкото въстание.

2008-10-23T21:49:00.001-07:00

Османската империя имала право да строи военни укрепления в тази област и да държи в нея свои гарнизони. Султанът се задължавал обаче да не използва башибозушки отряди и черкези при формирането на гарнизоните. Според Берлинския догов трябвало да се състави Европейска комисия, в която трябвало да бъдат представени всички Велики сили и Османската империя и която трябвало да изработи Органически устав на Източна Румелия.
Временното руско управление в българските земи след подписването на Берлинския догов взима енергични мерки, за да изгради автономната област. Руското правителство дава указания на генералния консул в Пловдив княз Церетелев да положи усилия, за да не бъдат прекъснати връзките между двете части на българските земи. Руското правителство оценява създаването на Източна Румелия като едно ненормално положение, но въпреки засягането на руските интереси Русия е принудена да се съобрази с решенията на Берлинския конгрес. Временното руско управление прави всичко възможно да назначи във формираните държавни институции в Източна Румелия българи, верни на Русия. В тази посока действа и назначеният началник на администрацията в Южна България руският ген.-лейтенант Аркадий Столипин. Благодарение на неговата енергична дейност става възможно и формирането на въоръжени сили. Руските офицери в милицията остават само по по-високите длъжности, докато по-ниските са заети изцяло от българи. Още през пролетта на 1878г. руският императорски комисар нарежда да бъде въведена обща военна повинност, като първият набор е от около 9 000 войници, от които 3 000 са от Пловдивската и Сливенската губерния. Подготвени и обучени от руски офицери, тези войници са включени в източнорумелийската милиция. Малко след подписването на Берлинския договор е свикан вторият набор, който дава възможност да се засили милицията, като почти целият й състав е от българи. Формирането на източнорумелийската милиция е от особено значение, т.к. в граничните райони на областта с Османската империя са се съсредоточили хиляди мухаджири (бежанци) и башибозушки отряди, които с нетърпение очакват изтеглянето на руските войски, за да навлезнат в областта. С цел да охлади желанието на Високата порта да изпрати войски в Източна Румелия командващият руските войски на Балканите ген. Тотлебен изработва план, който е одобрен и от руския император Александър II. Според този план оръжието, което е излишно за руската армия в следствие на превъоръжаването й, е предадено на българите, като по този начин над 80 000 пушки са раздадени за кратко време.

Кресненско-Разложкото въстание

2008-10-22T02:33:00.000-07:00

Друг кръг от проблеми са свързани със Сръбско-българската война, като тук трябва да се спомене изданието на генералния щаб “Сръбско-българската война”, както и изследванията на Георги Георгиев, посветени на войната, и на Горан Тодоров, Радослав Мишев и Симеон Дамянов, в които се разглеждат и външнополитическите аспекти на Съединението.
Протестното движение срещу решенията на Берлинския договор достига своята кулминация през есента на 1878г., когато избухва Кресненско-Разложкото въстание. Комитетите “Единство” на практика ясно формулират общонационалната идея за осъшествяване обединението на българите. Формира се и една своеобразна програма, целта на която е с помощта на едно всенародно въстание българите на зъставят Великите сили да възстановят границите на българската държава, предвидени в Санстефанския предварителен мирен договор. Така формираните идеи на създателите на комитетите “Единство” са повече от утопични. Това означавало българите сами да се противопоставят на Великите сили и на своите съседи, което предварително обрича на неуспех обединението. Неуспехът на Кресненско-Разложкото въстание на практика е доказателство за невъзможността да се реализира програмата на комитетите “Единство”.
Българският национален въпрос постепенно се оформил като една тежка за разрешаване задача пред младата българска държава. На практика нямало друга разумна алтернатива освен създаването на една програма за обединенито на българските земи, като първоначално вниманието на българската общественост било съсредоточено към Източна Румелия, която обхващала Южна България без Софийското поле.
Формирането на Източна Румелия става по настояване на Англия и Австро-Унгария, т.к. според тях, ако се запазят границите на Санстефанска България, на юг от Балкана щели да останат да живеят много гърци. Истинската причина обаче за това е друга. Двете Велики сили се опасявали, че Русия се доближава твърде много до Средиземноморското крайбрежие, а това засягало интересите на Англия и Австро-Унгария. Съгласно Берлинския договор от южнобългарските земи се създава една област под името Източна Румелия под пряката политическа и военна власт на султана, но с административна автономия. Управлението на тази област се възлагало на главен управител, който трябвало да бъде християнин, назначаван от султана и одобряван от Великите сили.

Съединението на Източна Румелия и Княжество България

2008-10-15T00:03:00.000-07:00

20. Съединението на Източна Румелия и Княжество България
от 1885г.
Решенията на Берлинския конгрес от 1878г. определят границите на Княжество България и решават съдбата на земите, населени с българи, извън княжеството. Може да се приеме, че българските земи са разпокъсани на пет части. Северна Добруджа остава в границите на Румъния въпреки факта, че по-голямата част от населението на областта е българско. Нишко и Пиротско с население около 30 000 души българи (болшинството на населението) е присъединено към Сърбия като компенсация за участието на Сръбското княжество в освободителната война. Що се отнася до Македония, Одринска и Егейска Тракия, те останали в границите на Османската империя. Според проучването на Васил Кънчов през втората половина на XIX в. в тези провинции живеят около 2 милиона българи, което прави близо половината от цялото население там. Това е и причината на Берлинския конгрес да се вземе решение за предоставяне на административна автономия на християнското население от тези провинции (Берлински договор – чл. 23 и 62). Въпреки тези изисквания на всички било ясно, че турското правителство няма да изпълни тези членове на договора.
В териториrте между р.Дунав и Стара планина и върху Софийския санджак се формирало трибутарно българско княжество с широка автономия и на практика на тези територии се възстановява българската държавност.
На юг от Стара планина се формирала още една административна единица с преобладаващо българско население под името Източна Румелия. Българите не се примирили с това политическо разпокъсване и още след Освобождението започват борби за възстановяване на Санстефанска България.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия и неговата защита в Сръбско-българската война до голяма степен обяснява и големият научен интерес към тази проблематика. Проблемите, свързани със Съединението, присъстват във всички по-големи изследвания, посветени на новата българска история като между тях се откроява това на Йордан Митев, в което се проследява подготовката и осъществяването на Съединението, изследването на Елена Стателова за политическото развитие на Източна Румелия, както и съвместният труд на тази авторка с Андрей Пантев, посветен на Съединението.

Възстановяване на българската държава (1877-1879г.)

2008-10-09T00:27:00.000-07:00

19. Възстановяване на българската държава (1877-1879г.)

Възстановяването на българската държавна традиция през втората половина на седемдесетте години на XIX в. с основание се приема за едно от най-значимите събития в новата българска история. Може да се приеме, че възстановяването на Княжество България предстявлява един закономерен резултат както от възрожденските процеси, довели до признанието и еманципацията на българската възрожденска нация, така също и от действията на българските революционери, подготвили и осъществили Априлското въстание.
Интересът към проблемите, свързани с формирането на българските държавни институции, е напълно оправдан, т.к. формирането на българската държава представлява един сложен комплекс от различни фактори от външно и вътрешно естество. Тези проблеми присъстват в мемоарната литература, като би могло да се спомене част от творчеството на Захари Стоянов, спомените на Константин Стоилов, епистоларното наследство на Петко Каравелов и Васил Друмев. Единодушно обаче е мнението, че с най-голяма научна стойност от онова време е трудът на Симеон Радев “Строители на съвременна България”.
Най-значителните научни приноси по тази тема са през последните трийсетина години, като трябва да се спомене книгата на Константин Косев “Бисмарк, Източният въпрос и освобождението на България”, проучването на Горан Тодоров върху Временното руско управление, създадено в началото на освободителната война и продължило до пролетта на 1879г., публикациите на Евлоги Бужашки за създаването на българските държавни институции след Освобождението, поместени в сборника “1300 години български държавни институции". Значителни приноси имат Андрей Пантев, Елена Стателова и др.
Възстановяването на българската държавност е пряко следствие от освободителната Руско-турска война. Намесата на Русия на Балканите цели заличаването на негативните резултати от Кримската война (1853-1856г.). В резултат на Парижкия мирен договор Русия е лишена от черноморски флот, губи Южна Бесарабия, като по този начин е откъсната от р.Дунав и възможността да оказва влияние на Балканите. За дълго време след Кримската война Русия няма възможност да се намесва на Балканите, но промените в Европа засилват стремежа за реванш.
През седемдесетте години на XIX в. набира сили една нова държава в Централна Европа – Германия. Благодарение на далновидната политика на Ото фон Бисмарк и успехите във войните срещу Дания, Австро-Унгария и Франция Германия успява да постигне своето обединение. Бисмарк много добре разбира, че за да има успехи, то тя трябва да осигури неутралитета на Русия. При това положение Бисмарк сполучливо залага на противоречията между Великите сили и в крайна сметка успява да “взриви” Източния въпрос. Целта на Бисмарк е на всяка цена Русия да бъде ангажирана с война на Балканите, което дава основание на руската дипломация да действа по-енергично за решаването на Източния въпрос. Всичко това довежда до изостряне на Източната криза с обявяването на Априлското въстание и последвалата го сръбско-турска война. Ангажиментът на Русия към събититята на Балканите става непредотвратим. В противен случай Русия за дълги години би изгубила позициите си на Балканите. Избухналата руско-турска война (1877-1878г.) приключва с успех на руското оръжие, но не бива да се мисли, че българите са чакали да получат на готово освобождение си – те взимат активно участие в освободителната война, като достатъчно е само да се споменат сраженията на българските опълченци при Стара Загора и Шипка, както и сформираните чети, които давали информация за турските войски и тяхното придвижване. В този смисъл българското участние трябва да се разглежда като доказателство за желанието на българите да възстановят своята държавност.
Още в края на 1876г. руското правителство създава “Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи”. На чело на канцеларията бил поставен княз Владимир Черкаски, който бил добре запознат с Източния въпрос и със състоянието на Османската империя. Княз Черкаски имал богат административен опит, натрупан при провеждането на аграрната реформа в Русия през 1861г. Назначаването му показва, че Русия цели с войната да бйде възстановена българската държавност. Първите действия на канцеларията били да се свърже с българските емигрантски среди. Черкаски получил автентична информация за политическите тенденции сред емиграцията и българското общество, а това му позволило да събере около себе си екип от изтъкнати руски и български дейци, познаващи добре Османската империя. В канцеларията влезли Сергей Лукиянов, Александър Пипин, Марин Дринов, Найден Геров. Била създадена и специална комисия, оглавявана от полковник Соболев, която заминала за Букурещ със задачата да събира сведения за политическото, стопанското, културното положение на българите. По настояване на Черкаски Одеското българско настоятелство му изпратиро списъци на онези българи, които той трябвало да привлече на работа в канцеларията за гражданско управление. В помощ били привлечени и 80 руски офицери, които трябвало да сформират управлението в освободените български земи.
След форсирането на р.Дунав през месец юли 1877г. Свищов станал първият освободен български град. Сформирана била така наречената Свищовска губерния с губернатор Найден Геров и вицегубернатор Марко Балабанов. До подписването на Санстефанския мирен договор били създадени още осем губернии, на чело на които застанали висши руски офицери. Възстановени били съветите на старейшините в селата и градските административни съвети. Под ръководството на Черкаски се формирала и полицейска стража и въоръжени караули, които трябвало да следят за реда. Взели се мерки за обезоръжаването на мюсюлманите. Положили се грижи за ранените и болни войници и офицери. Големи затруднения създали десетките хиляди бежанци, които прииждали най-вече от селата и градовете на Южна България, подгонени от жестокостите, извършени от армията на Сюлейман паша. Княз Черкаски им позволил да приберат реколтата от изоставените турски ниви, като по този начин им осигурил частично прехраната. Големите затруднения, които среща управлението, на чело с Владимир Черкаски, произтичали от това, че по време на военните действия се преселили значителни маси население, които трябвало да бъдат осигурени. В общи линии обаче в Северна България били положени основите на гражданското управление.
През зимата на 1877-1878г. руските войски преодоляват Стара планина и на 3 март 1878г. в с. Сан Стефано (дн. квартал на Истамбул) бил подписан предварителен мирен договор, според който България се възстановява на територията на трите исторически и етнически български области – Мизия, Тракия и Македония с площ около 170 000 км.² България станала автономно княжество, като князът се избирал свободно от населението и в съгласие с Великите сили. Турция нямала право да държи войски в новото княжество, а руският окупационен корпус можел да остане в продължение на две години. Това бил срокът, в който трябвало да се изградят напълно държавните институции и да се формира българската войска. Извън възстановената държава оставала Северна Добруджа, населена с българи. По силата на Санстефанския мирен договор тя била отстъпена на Румъния, срещу което Русия получила Южна Бесарабия. С този акт всъщност се слага началото на Добруджанския въпрос.
За участието си във войната на страната на Русия Сърбия била възнаградена и получила част от окупираните от нейните войски западни български земи – Нишкият санджак. Извън територията на Санстефанска България останала Беломорска Тракия и част от Централните Родопи, населени предимно с българи. Въпреки факта, че в границите на Санстефанска България не влизали всички земи, населени с българи, то по силата на този договор България ставала най-голямата балканска държава, като най-голямата част от българските земи били включени в пределите на държавата.
С изключение на Русия нито една от другите Велики сили не признала Санстефанска България. Това е така защото още в подготовката на войната Русия се задължила да не създава голяма славянска държава на Балканите, а позицията на Англия била, че всички промени на границите при евентуален успех на Русия ще стават на единно заседание на Великите сили. Всичко това, както и страхът, че Русия ще се настани завинаги на Балканите, довели до свикването на конгрес на Великите сили през юни 1878г. в Берлин. Конгресът продължил един месец и на него били определени новите граници на Балканите. Санстефанска България била разделена. Мизия и Софийският санджак образували самостоятелно и трибутарно княжество под суверенитета на султана. Предвидено е княжеството да се управлява от християнско правителство и трябва да създаде народна милиция. Българският княз трябвало да се избира свободно от народа, но със съгласието на турското правителство и одобрението на Великите сили. Всъщност на Берлинския конгрес до голяма степен се повтаря идеята на Цариградската конференция за формиране на две независими области, населени с българи, както и формата на управление. За разлика обаче от Цариградската конференция втората област, обхващала териториите на юг от Стара планина, наречена Източна Румелия, придобива право само на адмимистративна автономия в рамките на Османската империя. Македония и освободената част от Одринска Тракия са върнати на Турция, а по силата на два члена – 23 и 62, в първата провинция султанът е задължен да проведе реформи и да даде по-голяма религиозна свобода и самостоятелност на християнското население.
Благодарение на Берлинския конгрес Сърбия получава Пирот и Враня заедно с десетки български села около тях, а Румъния се разширява в Добруджа.
Териториалното разпокъсване на българската държава на практика предопределя бъдещото й политическо и икономическо развитие. Проблемът за обединението на българите в едно отечество предизвиква по-нататък включването на България във войните и последвалите национални катастрофи. Оценявайки резултатите на Берлинския конгрес, трябва да се има предвид това, че благодарение на международната санкция става възможна появата на Княжество България, което е разположено в средата на Балканите и обхваща 63 752 км.² площ. То е по-голямо от Сърбия и Гърция. В този смисъл въпреки негативните резултати от Берлинския конгрес трябва да се посочи, че действително на Балканите се саздава една млада държава, която има всички шансове да се превърне в хегемон в региона.
След смъртта на княз Черкаски (3 март 1878г.) канцеларията за гражданско управление се премахнала. Назначен бил специален руски императорски комисар – княз Дондуков-Корсаков, който поемал цялата отговорност по управлението и уредбата на освободените територии. Според Берлинския договор руските войски не можели да останат по-дълго от 9 месеца, което наложила на императорския комисар да бъдат дадени широки правомощия. Той веднага създал централно управление (министерски съвет) в който важна роля играел Марин Дринов, който ръководел отдела за народното просвещение и духовните дела. На 31 март 1878г. били положени основите на българската армия. Въвела се задължителна военна служба за мъжете между 20 и 30 години, като още през април 1878г. бил събран първият набор от около 9 000 войници. А вторият набор, който е свикан няколко месеца по-късно обхваща 20 400 души. Руското командване предоставило необходимото оръжие и всичко, което е необходимо за войската от своите складове. Били положени грижи и за подготовката на български офицери. На 8 юли 1878г. в София е открито военно училище и за курсанти са приети 200 души и 55 доброволни слушатели. През пролетта на следващата година излиза и първият випуск от 102 офицери на новата българска армия.
Едновременно с формирането на армията се изградила и българската полиция, като голяма част от нейните кадри са набирани от средите на бившите опълченци. На полицаите било определено сравнително добро възнаграждение с цел да се избегне корупцията и да се издигне престижа на полицията. Разработен бил и проект за ново правно устройство. Създаден бил съдът като независима от изпълнителната власт институция.
Проведена била и реформа в образованието. Училищата са поставени под единно управление. Въведено е светско образование, задължително и безплатно в началния курс. Възстановени са закритите през войната училища и са открити шест гимназии - 2 класически в София и Габрово и 4 реални в Лом, Русе, Пловдив и Сливен. В София е открита Народната библиотека. Започват да се издават местни вестници, а на 23 май 1879г. се поставят основите на Българската народна банка.
Може да се приеме, че Временното руско управление слага началото на основните институции, необходими за нормалното съществуване на една независима държава, въпреки условията на Берлинския договор, който създава васално Княжество България.
Териториалното разпокъсване на българската държава и разединението на българите са причина за недоволството и многото протестни писма на българите извън Княжество България. Княз Дондуков-Корсаков получил многобройни петиции и адреси с молби за присъединяване към освободеното отечество. Съпротивата се организирала посредством създаването на комитетите “Единство”. В тях влизали бивши участници на националноосвободителното движение, представители на висшето духовенство и патриотично настроени български чорбаджии. За кратко време комитети “Единство” били създадени в цяла Северна България, като важна роля играели и комитетите в София, Кюстендил, Горна Джумая, които установили тесни връзки с дейците в Македония. Комитети “Единство” били сформирани и в Източна Румелия. В Пловдив бил създаден централен комитет, на чело на който за кратко време стоял екзарх Йосиф. Мирните протести на българите в Македония се съпровождали от четнически якции, чрез които се отмъщавало за извършените зверства от страна на турците. Постепенно тази съпротива започнала да придобива организиран характер. Голяма заслуга за това има Натанаил Охридски, който се срещнал с част от старите войводи, на чело с Ильо Марков. Започнала подготовка за въстание. На специално съвещание, проведено на 8 септември 1878г. в Рилския манастир, било взето решение за създаване на въоръжена стража в пограничните с Турция региони. От вътрешността на Македония пристигнали войводите Стоян Карастоилов, Тодор Паласкари и др. Хора и оръжие изпратили и комитетите “Единство”. Въстанието избухнало на 5 октомври 1878г. Голям отряд от около 400 въстаници, предвождан от Стоян Карастоилов, успява да превземе стратегическото Кресненско дефиле. Освободени били и редица села по поречието на р.Струма. Превзети били и градовете Разлог и Банско. Не след дълго обаче между въстаническите дейци и Софийския централен комитет възникнали сериозни противаречия. Щабът на въстаниците настоявал бойните действия да се разпрострат на нови територии, но само след като се извърши необходимата подготовка на населението. Дейците на Софийския централен комитет настоявали четите да заемат позиции на различни места из планините, за да се създаде впечатление за голямо въстание. Натанаил Охридски и Стефан Стамболов сформирали централен комитет, който трябвало да оглави въстаническите сили и да организира помощта на комитетите “Единство”. Въстанието се развивало успешно през есента на 1878г., но с настъпването на зимата постепенно затихнало. На 25 май 1879г. митрополит Натанаил разпуснал четите. Заедно с тях се изтеглили и хиляди бежанци.
Интерес представлява позицията на Временното руско управление към въстанието. Окръжните управители в Кюстендил и Горна Джумая подпомагали снабдяването с оръжие, а софийският губернатор Алабин, който бил убеден противник на Берлинския договор, подпомогнал въстанието въпреки изричната заповед на руското правителство да не позволява размирнически действия. Руското правителство не могло да подкрепи въстанието, т.к. Русия е подписала Берлинския договор. Въпреки това Временното руско управление прави всичко възможно, за да подпомогне въстанието. Може да се приеме, че Кресненско-Разложкото въстание е естествено продължение на българската национална революция, но създадените политически условия не позволяват поне в този момент да се осъществи обединението на българските земи.
Временното руско управление има основна задача да подготви княжеството за самостоятелно съществуване, така че то да може да съществува нормално и след изтеглянето на руската армия и руските войски. Княз Дондуков-Корсаков е разполагал с подробни инструкции за принципите, върху които трябва да се изгради Българското княжество. В тях най-подробно са изяснени основните моменти от “Органическия устав” (конституцията). Прави впечатление, че позицията на руското правителство е князът от една страна да се избира от народа, а от друга да няма неограничена власт. В инструкциите изрично е отбелязяно, че Народното събрание трябва да определя бюджета и всъщност да разполага с властта да назначава министри, т.е. то на практика трябвало да има по-голяма власт от княжеската.
Изработването на проекта за органически устав било възложено на Сергей Лукиянов – началник на съдебния отдел. Той изпратил писма с въпроси относно новата конституция на най-видните български общественици като Марин Дринов, Драган Цанков, Марко Балабанов и др. Всички трябвало да отговорят писмено на 16 въпроса, като изложат своите разбирания за основите, върху които да се изгради българската конституция. Лукиянов завършва своя проект към края на октомври 1878г. без да е получил всички очаквани отговори. Според проекта за органически устав князът получавал голяма власт, а в Народното събрание влизат делегати по право, назначени от княза и избрани от народа. Предвиден бил и имуществен ценз. Проектът за конституция предвиждал още формирането на Държавен съвет с административно-контролни функции.
Руското правителство не одобрило този проект и го върнало с препоръки за демократизирането му. Всъщност по този начин Русия, съзнавайки, че българското общество има утвърдени демократични институции, се опитва да закрепи влиянието си сред българите, като им даде по-широки демократични права. Според препоръките трябва да се въведе всеобщо, пряко и тайно гласуване по примера на Швейцария, да се разшират правата на народното представителство, което единствено да има право да тълкува законите, да се гарантира свобода на сдруженията и събранията, печата да има широки права и т.н.
На 10 февруари 1879г. в Търново започнало работа Учредителното събрание на Княжество България. В неговия състав влизат 229 депутата, като пряко от народа са избрани 92, а останалите 116 са влезли по право и назначени от княз Дондуков-Корсаков. Работата на Учредителното събрание не започва гладко. Всички се вълнуват от така наречения общонароден въпрос, от разпокъсването на българската територия и разединението на народа. “Общонародният въпрос” разделя депутатите на Учредителното събрание. Формират се две основни становища. Умерените, между които са Константин Стоилов, Григор Начович, Марко Балабанов, Димитър Греков и др., признават важността на повдигнатите проблеми, но настояват събранието да изпълни своята основна функция, т.е да обсъди и приеме конституцията. Те настояват да се изпрати мемоар до Великите сили, с който да се протестира срещу разпокъсването на България. Крайните, между които са Петко Каравелов, Драган Цанков, П. Р. Славейков, Стефан Стамболов и др., са за прилагането на по-радикални мерки. Те настояват да се отложи работата на Учредителното събрание докато се реши “общонародният въпрос”. Позицията на крайните няма никакви реални шансове за успех, т.к под Берлинския договор поставят подписите си всички Велики сили. Радикалните им искания по-скоро демострират непримиримостта на българите и тяхната решимост да се борят за своето национално единение.
След намесата на княз Дондуков-Корсаков кризата е преодоляна и Учредителното събрание се заема с основната си задача. По предложение на Константин Стоилов събранието избира комисия от 15 души, на която се възлага да изработи принципите на българската конституция. Руският проект става само основа на обсъжданията. Внесеният в Учредителното събрание рапорт на посочената комисия е издържан изцяло в консервативен дух. Той предлага силна княжеска власт, Сенат (горна камара) от 20-25 души, които да тълкуват конституцията и да наблюдават за нейното прилагане и от които се изисква имуществен и образователен ценз. Внесените предложения обаче са подложени на унищожителна критика.
При обсъждането на проекта за конституция се оформят първите тенденции в българския политически живот. Консерваторите, повечето от които произхождат от заможните слоеве на българското общество, се опасяват от политическата незрялост на българина, от липсата у него на достатъчно опит в обществените работи. Консерваторите се опасяват също, че прекалените конституционни свободи на широки слоеве от народа могат да доведат до анархия и неуправляемост на българската държава. Сред тях личат имената на умерените при обсъждането на “общонародния въпрос”.
Либералите (бившите крайни), част от които са активни участници в националноосвободителното движение, се обявяват против всякакъв ценз и за широки пълномощия на народното представителство. Те отхвърлят решително идеята за двукамарен парламент. Либералите имат мнозинство в Учредителното събрание и успяват да наложат своите идеи и при изработването на Търновската конституция, която е приета на 16 април 1879г. в Търново.
След приемането на конституцията българската държава се оформя като парламентарна монархия с умерено либерално устройство. Властта в нея се поделя между княза и Народното събрание. Българският монарх е върховен представител и глава на държавата, който утвърждава и обнародва приетите от парламента закони. В това се изразява и неговото отношение към законодателната власт. Той е върховен началник на всички военни сили в княжеството. От името и под надзора на княза действат органите на изпълнителната власт. Държавният глава има важни правомощия и спрямо съдебната власт – да помилва в криминалните дела и да дава амнистия.
Според Търновската конституция Народното събрание бива Обикновено и Велико. То се избира чрез преки и тайни избори, в които участват всички български граждани от мъжки пол, навършили 21 години. Един депутат в Обикновеното народно събрание се избира на 20 000 души, а във Великото – на 10 000 души. Обикновеното народно събрание има законодателна инициатива. То обсъжда и приема законите, гласува държавния бюджет и т.н. Министрите, при отправено към тях запитване от народни представители, са длъжни да дават обяснения за своята дейност. Великото народно събрание има по-специфични функции и се събира само при изработване на нова или промяна на старата конституция, изменение на държавните граници, избор на княз или регенти.
Търновската конституция дава на българите широки граждански права. Тя премахва робството, първоначалното образование става безплатно и задължително. Конституцията осигурява пълна свобода на словото и печата. Гражданите на Княжество България имат правото да се сдружават, да създават свободно обществени и политически организации. Придобитите от българите права са израз на най-напредничавите идеи по онова време. Те отварят новата българска държава към духовните постижения на XIX в. Пред българското общество се открива възможност за ефективен духовен и политически живот.
Приетата конституция има и някои недостатъци. Тя лишава от политически права жените. Князът получава големи пълномощия, които при определени условия водят до формирането на личен режим и превръщането на Народното събрание в удобен инструмент за реализиране на користни амбиции.
Приетите в Търновската конституция принципи са повлияни както от решенията на Берлинския конгрес, така също и от духа на тогавашното време. Но тя е безспорен успех в стремежа на българите да построят своето общество и държава върху демократични основи. В нея надделяват буржоазно-либералните идеи, които неотстъпно си пробиват път през втората половина на XIX в. и затова тя е една от най-прогресивните за времето си конституции.
Веднага след приемането на Търновската конституция, на 17 април 1879г., е свикано Първото велико народно събрание, за да избере княз на България. Този въпрос е от важно значение както за вътрешното развитие на българската държава, така и за укрепването на нейното международно положение. Според Берлинския договор князът не може да принадлежи към никоя от властващите династии на Великите сили. Руското правителство предложило младия германски принц Александър Батенберг. Предложението е одобрено от Великото народно събрание и на 26 юни 1879г. Александър I полага клетва като български княз.
Столица на новата държава по предложение на Марин Дринов става гр.София. Изборът не е случаен, т.к. през Възраждането градът се утвърждава като важно духовно средище. София има и друго голямо предимство – тя е приблизителен център на етническа България и се намира недалеч от поробена Македония.
Формирането на българските държавни институции предсавлява един дълъг и продължителен процес, свързан както с ангажиментите на Русия по отношение на Великите сили, така също и с формиралите се политически настроения сред българите още по време на Възраждането. На практика бил оборен скептицизмът на множество съвременници на тези събития относно възможността на българите да изградят своя държава след петвековно прекъсване на държавната традиция. Въпреки липсата на опит в изграждането на държавни институции “строителите на съвременна България”, както нарича дейците на българската политика по това време Симеон Радев, се справят по един завиден начин. Липсата на опит била компенсирана с възрожденския ентусиазъм и с използването на опита на напредналите европейски държави. В крайна сметка първите български държавни дейци положили основите на една демократична и просперираща за времето си държава.

План 16

2008-10-07T05:16:00.000-07:00

БЪЛГАРСКАТА ВЪЗРОЖДЕНСКА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА

УВОД
1-ви вариант: Предпоставки за възникване на просветно движение и новобългарска възрожденска култура.
2-ри вариант: Просветно дело до началото на Възраждането. Ретроспекция на проявите и развитието на българската просвета и култура през османската епоха.
3-ти вариант: Културно-духовната българска историческа традиция през вековете — основа за съзиждане на българската възрожденска просвета и култура.

ИЗЛОЖЕНИЕ

І. Фактори за развитието на българската възрожденска просвета и култура.
1. Килийни училища.

2. Промените през ХVІІІ и ХІХ в. в Европа и Османската империя.
а) зараждане на българската буржоазия;
б) контакти с Европа.

ІІ.Развитие на новобългарската просвета до Освобождението.
1. Гръцки училища.
а) същност;
б) предимства и недостатъци.

2. Елино-български училища.

3. Взаимни училища.
а) организация на обучението;
б) ролята на П. Берон и В. Априлов за създаване на българско светско училище.

4. Класни училища.

5. Гимназии.

6. Професионални училища.

ІІІ. Основни проблеми в развитието на българската възрожденска култура.
1. Книжовна дейност.
а) учебници и учебни помагала;
б) печатници;

2. Печатно дело и периодичен печат.
а) развитие на печатното дело;
б) издатели;
в) първи вестници и списания.

3. Обществено-културни организации. Развитие на науката.
а) читалищата и тяхната роля;
б) наука (представители).

4. Разцвет на българската литература.
а) поезия;
б) белетристика;

5. Театрално дело.
а) драматургия;
б) музика.

6. Архитектура и живопис.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Значение на културно-просветното движение през Възраждането.

ОСНОВНА КОНЦЕПЦИЯ:
Стремежът към новобългарска просвета и култура е породен от промените в стопанския и обществен живот на българите в империята и от чуждите влияния. Новобългарското училище е плод на усилията и средствата на целия народ. В българското образование се налагат принципи на равенство, рационалност и достъпност, които ще бъдат отстоявани и през следващото столетие.

План 15

2008-10-01T23:14:00.000-07:00

ТЕМА № 15 РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

УВОД
1. Българското възраждане и новите културни и политически течения в Европа — паралел с европейския исторически процес.

ИЗЛОЖЕНИЕ

І. Граници и периодизация на възрожденската епоха.
1. Граници (според мненията на различните учени и според общоприетото днес становище).

2. Периодизация.
а) първи период (Ранно българско възраждане) — началото на ХVІІІ —
20-те години на ХІХ в.
б) втори период — от 20-те години на ХІХ до Кримската война;
в) трети период (Късно (Високо) българско възраждане) — от Кримската
война до Освобождението.

ІІ. Стопански и социални промени в българското общество.
1. Кризата в Османската империя.
а) дестабилизиране на военно-ленната система;
б) аянският институт;
в) външнополитически зависимости (режимът на капитулациите).

2. Промени в българското общество.
а) обособяване на прослойка от заможни българи;
б) формиране на национална буржоазия.

3. Промени в селското стопанство.
а) чифлиците;
б) аграрната реформа (1832-1844).

4. Градски живот.
а) търговия;
б) занаятчийство (профилиране и райониране);
в) манифактури;
г) фабрики.

ІІІ. Зараждане на националната идеология и възрожденската
книжнина.
1. Просвещенски влияния в Османската империя.

2. Промени в духовното развитие на българите.
а) възход на дамаскинарската книжнина;
б) книжовна дейност на К. Пейкич, П. Павлович и Хр. Жефарович.

3. Живот и дело на Паисий Хилендарски.
а) биография;
б) структура и идеи на "История славянобългарская"
— източници, структура, идеи и значение.

4. Живот и дело на Софроний Врачански.
а) биография;
б) книжовна дейност;
в) политическа дейност.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
1. Връзката между Ранното Българско възраждане и Европейското Просвещение.
2. Ролята на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански за изграждане на българската национална идеология.

ОСНОВНА КОНЦЕПЦИЯ

Растящата потребност на българското общество към културно и политическо обособяване постепенно се избистря през втората половина на ХVІІІ в. и се превръща в цялостна национална идеология, която завладява умовете и мотивира поведението на възрожденските българи.

. Руско-турската война от 1877-1878г

2008-06-24T10:14:00.000-07:00

18. Руско-турската война от 1877-1878г. и освобождението на
България

Събитията в България през пролетта на 1876г. имали съдбоносно значение за по-нататъшния развой на Източната криза. Твърде големите жестокости, с които Априлското въстание било смазано, породили това, което Турция най-малко очаквала - широка подкрепа за българската кауза в цяла Европа. Тази подкрепа предизвикала основателни опасиния сред турския управлявящ елит и особено сред така наречените реформатори, обединени в групата, наричаща се “Нови османи”. Тази група, към която принадлежал и Мехмед паша, решила да вземе инициативата в свои ръце и на 30 май 1876г. под ръководството на Мехмед паша в Цариград бил извършен държавен преврат. Султан Абдул Азис бил детрониран и на негово място бил поставен Мурад V . Много скоро обаче между инициаторите на преврата възникнали сериозни разногласия. Причина за тях бил въпросът дали трябва да се установи конституционно управление или пък да не се извършват каквито и да било законодателни промени. Това довело и до свалянето на Мурад V от престола на 31 август 1876г. – само 93 дни след възкачването му. За султан бил провъзгласен Абдул Хамид II (1876-1909г.).
На фона на задълбочаващите се конфликти в османските политически среди се засилило и напрежението в османското общество. На практика реформатори и консерватори започнали да се вплитат в една сложна борба помежду си, като разчитали на подкрепата на Великите сили. Изострянето на Източната криза довело и до засилване на противоречията между Великите сили, всяка от които искала да запази позициите си на Балканите. В разгара на тези събития между правителствата на Черна гора и Сърбия бил подписан военен съюз, който довел до избухването на дълго отлаганата война с Турция на 18 юни 1876г. Сърбите и черногорците първоначално имали успехи, което ентусиазирало както българската емиграция, така и славянофилските комитети в Русия. Около 4000 доброволци на чело с ген. Черняев се отправили към Сърбия. Активизирала се и българската емиграция. Създаденото в Букурещ БЦБО, което си поставяло задачата да подпомага пострадалите от въстанието българи, на практика започнало да събира доброволци и за кратко време в Сърбия били изпратени над 2000. Най-активно в това отношение се проявили Панайот Хитов, който формирал няколко доброволчески чети, Филип Тотю, Христо Македонски и др. Идеята на БЦБО била българските отряди да дадат сигнал за въстание след успешното настъпление на сръбската армия в българските земи. Тласкано от тази идея, БЦБО продължава да набира доброволци, за да се изгради една армия от около 10 000 души.
Успехите на Сърбия и Черна гора обаче били краткотрайни и през септември и октомври турската войска взела инициативата и нанесла катастрофално поражение на сърбите. Пътят към Белград бил открит за турската армия. При създалата се сложна политическа обстановка руското правителство решило да подпомогне Сърбия и на 31 октомври 1876г. бил отправен ултиматум до турското правителство. В него се настоявало турското настъпление да бъде спряно, защото в противен случай Русия щяла да се намеси във войната. В ултиматума се настоявало да бъде подписано примирие, а за да подсили въздействието му Александър II обявил частична мобилизация и произнесъл реч, в която изразил твърдото си намерение да действа в защита на Сърбия.
Изострянето на Източната криза в следствие на военните действия между Сърбия и Турция, активната намеса на Русия предизвикали намесата и на останалите Велики сили. Всичко това води до поредица от срещи, като в крайна сметка било решено да се свика международна конференция в Цариград, която трябвало да изготви проект за цялостни реформи в Османската империя. Тази конференция, останала в историята под името Цариградска посланическа конференция, т.к. в нея взели участие посланиците на Великите сили, била поредният опит да се разреши кризата. От английска страна участвал освен посланикът Хенри Елиът и министърът на колониите – лорд Солсбъри. От руска страна участвал посланикът в турската столица ген. Игнатиев. Германия била представена от барон Вертер, а Италия от граф Зичи и барон Каличе, Франция – от граф Бургонинг, а Турция – от Савфет паша.
В началото на декември 1876г. започнали предварителните разговори между представителите на Великите сили за уреждането на Източната криза. Замисълът бил да се изгладят противоречията между Русия и Англия, а останалите Велики сили да подкрепят един общ план, който да бъде връчен на турското правителство за изпълнение. По българския въпрос Англия и Русия предложили първоначално твърде разминаващи се проекти. Според английското виждане в българските земи трябвало да се обособи една автономна област само в районите, в които е имало въстанически действия. От своя страна ген. Игнатиев предложил създаването на една автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи. Трябва да се има предвид обаче това, че ген. Игнатиев е получил от руското външно министерство пълномощие да действа така, че да избегне избухването на нова война на Балканите, в която да бъде замесена Русия. Това дава възможност за гъвкавост при преговорите и за поредица от отстъпки, целта на които е да се стигне до общоприемливо становище между Англия и Русия по българския въпрос. В крайна сметка след предложения от Австро-Унгария план да се формират две автономни български области – Източна с център Търново и Западна с център София, се стигнало до общоприемливо решение. Всъщност двете области покривали на практика всички територии, населени с българи и въпреки формирането на две области за първи път Великите сили признали етническите граници на българската възрожденска нация.
Цариградската конференция била открита официално на 11 декември 1876г. В същия ден обаче по предварително подготвен сценарий с топовни салюти било провъзгласено дъряването на поданиците на султана с конституция. Целта била да бъде провалена Цариградската конференция. От провала на конференцията били заинтересовани Германия и Англия. Те обаче изхождали от различни позиции. Канцлерът Бисмарк нямал нищо против нарушаването на териториалното единство на Османската империя, като целта му била всячески да тласка Русия към военни действия. Англия не била заинтересована от решаването на българския въпрос и целяла запазване на статуквото на Балканите. Въпреки обявяването на конституцията Цариградската конференция продължила своята работа до 8 януари 1877г., когато представителите на шестте Велики сили подписали заключителния протокол. Българският въпрос бил решен съобразно предварителната договореност, като били формирани два вилаета. Източният вилает трябвало да включва Русенски, Търновски, Тулчански, Врачански, Сливенски и Пловдивски санджаци, а също така Елховска, Свиленградска и Лозенградска каази. Западният вилает трябвало да бъде създаден от Софийски, Видински, Нишки, Скотски, Битолски и една част от Серски санджаци и каазите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур. Основната административна единица щяла да бъде кантонът, като християнското и мюсюлманското население трябвало да бъдат обособени в отделни кантони.
Проектът предвиждал на чело на всяка област да се избере християнин за валия (управител). Той трябвало да бъде назначен от Високата порта със съгласието на Великите сили за срок от 5 години. Било предвидено да се създаде и Областно събрание, чиито членове щели да се избират свободно без разлика на пол, етническа принадлежност или вероизповедание за срок от 4 години. Заключителният протокол на Цариградската конференция бил връчен на турското правителство, но то го отхвърлило. Това от своя страна довело до демонстративно изтегляне на представителите на Великите сили от Цариград.
Все още обаче е рано да се говори за подготовка на война между Русия и Турция. Руското правителство и царят все още се колебаели каква позиция да заемат. Проявявали нерешителност и не смеели да вземат решителни действия срещу Турция. Това се вижда и от дипломатическите ходове на руското правителство, които трудно биха могли да бъдат наречени праволинейни. Това е така, защото още от лятото на 1876г. във висшите кръгове на руското общество се очертавали две противоположни линии на поведение спрямо събитията на Балканите. Една част от руските политици, към които принадлежали външният министър княз Горчаков, финансовият министър Рейтери и посланикът в Лондон граф Шувалов, били за мирно разрешаване на Източната криза. Според тях Русия би могла да възвърне статута си на Велика сила, само ако действа в синхрон с останалите Велики сили. Второто направление, към което принадлежат военният министър Милютин, посланикът в Цариград ген. Игнатиев, руската императрица и Иван Аксаков, били за радикална намеса на Русия на Балканите. Според тях единствено с една успешна военна кампания срещу Турция Русия би възвърнала статута си на Велика сила.
През есента на 1876г. нито една от двете групи не успяля да вземе връх при определянето на руската външна политика. Въпреки действията на славянофилите, на чело с Аксаков, които набирали доброволци за Сърбия и се обявявали в защита на българите, руският цар Александър II не смеел открито да подкрепи Сърбия, което би довело до избухване на война. Показателна за липсата на стратегия по балканската криза е инстукцията, която получава ген. Игнатиев от външното министерство, да избегне на всяка цена възможността от затъването на Русия в една нова Кримска война.
Провалът на Цариградската посланическа конференция засилил противоречията сред политическия елит. На поредица от няколко драматични заседания на правителството в края на месец февруари 1877г., които били председателствани лично от Алекандър II, се стигнало до надмощие на военното крило. Надмощие взели привържениците на компромисния вариант. В крайна сметка правителството решило да изпрати ген. Игнатиев в Берлин и Лондон, за да получи подкрепата на Великите сили за реализиране плана за мирно уреждане на кризата, приет на Цариградската конференция. Действително мисията на Игнатиев започнала с успех и на 31 март 1877г. в английската столица бил подписан така нареченият “Лондонски протокол”, в който Великите сили призовавали турското правителство да приеме мирното разрешаване на балканската криза. На 9 април обаче и тази акция на Великите сили била отхвърлена от турското правителство. На Русия не оставало нищо друго освен да предприеме военни действия. На 12 април 1877г. в Кишинев император Александър II подписал манифест, с който обявявал война на Турция. Така без да желае Русия била въвлечена във военни действия на Балканите.
Решението за обявяването на война налагало руската дипломация да предприеме активни мерки, за да осигури ненамесата на Великите сили на страната на Турция, което би довело до нова катастрофа, подобна на тази от войната от 1853-1856г. Още през месец юни 1876г. руският цар Александър II и външният министър княз Горчаков се срещнали с австро-унгарския император Франц-Йосиф и външният министър граф Андраши в замъка Райхщад. На тази среща, която била забулена в строга секретност, общи документи не били подписани, но изглежда, че тогава е било постигнато принципно споразумение за сферите на влияние на Австро-Унгария и Русия на Балканите. Много от историцити са склонни да приемат, че още на тази среща руският цар е поел ангажимента при една евентуална успешна война срещу Турция да не създава голяма славянска държава на Балканите.
На 3 януари 1877г, малко преди закриването на Цариградската конференция, в Будапеща била подписана и тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Всъщност тази конвенция представлява доразвиване на основните положения, договорени на срещата в Райхщад и фиксирала точно ангажиментите на всяка една от страните по време на евентуален конфликт на Балканите. В случай на териториални изменения или разпадане на Османската империя, Русия се задължавала да не създава голяма славянска или друга държава на Балканите. Явно става въпрос за надделяване позицията на Австро-Унгария за създаването на няколко независими държави, като по този начин се гарантира в бъдеще хегемонията на Австро-Унгария на Балканите.
Паралелно с тези преговори руската дипломация предприела и стъпки за гарантиране неутралитета на Германия. Въпреки че в лицето на канцлера Бисмарк Русия виждала най-сигурния си съюзник на Балканите, то позицията на Германия по време на Цариградската конференция будила сериозно безпокойство в Петербург. Предварителни сондажи били направени и за евентуалното поведение на Англия при една бъдеща война на Русия срещу Турция. Без да се стигне до подписване на някакъв договор, атглийското правителство дало да се разбере, че то не би предприело каквито и да е стъпки срещу Русия, ако тя едностранно не промени границите на Балканите в следствие на войната.
Анализът на дипломатическата подготовка на Русия за предстоящата война с Турция показва, че тя съвсем не действа от позицията на силата. Напротив, опасенията, че би могло да се стигне до нова антитурска коалиция, подобна на Кримската, я кара да прави значителни отстъпки, които на практика обезсмислят нейните политически придобивки след една евентуална успешна война. Ангажиментът за непредприемане на самостоятелни промени на границите на Балканите води по-късно до подписването на предварителния мирен дотовор в Сан Стефано и окончателното решаване на граничните проблеми на конференцията на Великите сили в Берлин.
Паралелно с дипломатическата подготовка се готвят още от края на 1876г. военни планове за водене на военни действия на Балканите. Обявяването на ултиматума и осъществяването на частичната мобилизация води до възлагането на ген. Обручев изготвянето на план за водене на военни действия на Балканите. Генерал Обручев изработва план, съобразен с опита от предишните руско-турски войни. Взета е под внимание и възможността Турция да бъде подкрепена от друга Велика сила. Според проекта войната трябва да се води на два фронта – Дунавски и Кавказки, като акцентът се поставял на Дунавския фронт. Кавказкият бил второстепенен и неговата задача била да отвлича вниманието на Турция от Дунавския фронт. Според замисъла на ген. Обручев основният удар трябвало да бъде насочен към централната част на българските земи и оттам към Одрин и Цариград. Крайният успех на операцията зависел от бързината, с която ще действат руските войски с цел да избегнат намесата на друга Велика сила във войната. По същество планът на ген. Обручев предвиждал да се води една светкавична война на Балканите.
През пролетта на 1877г., опасявайки се от изостряне на отношенията с Англия, външният министър княз Горчаков внася промени в плана на ген. Обручев. Според тези промени целта на военната операция се променя, като се предвижда да се водят ограничени военни действия между Дунав и Стара планина. Според руския външен министър излизането на руските войски на старопланинските проходи би заплашило Турция и тя по-лесно би приела решенията на Цариградската конференция. По-късно обаче, под натиска на военните, Александър II утвърдил първоначалния вариант на плана на ген. Обручев.
Началото на бойните действия било дадено на Кавказкия фронт на 24 април 1877г. Сраженията на Балканите започнали на 22 юни 1877г., когато части на Долнодунавския отряд под командването на ген. Цимерман предприели демонстративно настъпление в Северна Добруджа. Целта била да се заблуди турското командване за посоката на главното руско настъпление и да се ограничи достъпът на турския флот до р.Дунав. На 27 юни Свищов бил освободен. След успешното преодоляване на турската армия, руската войска била разделена на три отряда – Източен, Западен и Преден. Източният, командван от Александър Александрович, трябвало да неутрализира турските гарнизони в Русе, Шумен, Силистра, Варна. Западният, командван от ген. Криденер, трябвало да овладее Видинската крепост и западните български области. Предният отряд, ръководен от ген. Гурко, трябвало да настъпи към Търново, да овладее старопланинските проходи и да се насочи към Пловдив, Одрин, Цариград.
Вестта за обявяването на войната е посрещната с голям възторг от всички българи. БЦБО в Букурещ се обръща с призив към българския народ за масово участие в бойните действия. На призива се отзовали хиляди патриоти. Българското опълчение, което започва да се изгражда още преди това, бързо нараства по численост. Първите три опълченски дружини, сформирани в Кишинев, се прехвърлят в Плоещ (Румъния), където допълнително се създават още три дружини. Общата численост на Опълчението достига 7 500 души под командването на ген. Столетов. На 6 май 1877г. главнокомандващият руската армия тържествено връчва на опълченците знаме, подарено от жителите на град Самара. След започването на войната се създават още шест опълченски дружини. Така общият брой на опълченците достига 10 000 души.
Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение, съзирайки в него потенциална революционна заплаха. Ето защо му възлага помощни интендантски функции и го поставя под управлението на княз Владимир Черкаски. По-късно обаче българските дружини се прехвърлят към армията на ген. Гурко и получават важни задачи, участвайки най-активно в бойните действия.
Наред с Опълчението в хода на войната спонтанно се създават множество въоръжени отряди и разузнавателни групи, които дейно подпомагат руската армия. Общият брой на българите, взели участие в бойните действия, според някои изчисления възлиза приблизително на 35 000 души. Същевременно много българи оказват ценна помощ на руските войски като строители на фортификационни съоръжения, като доставчици на хранителни продукти, фураж и облекло, като помощници в санитарно-медицинското обслужване и др.
Активното участие на българите в Руско-турската война е своеобразно продължение на националната революция, която по това време достига своето най-голямо развитие, обединявайки в един поток всички слоеве на българското общество.
В първите дни на войната най-резултатни се оказали действията на ген. Гурко. Възползвайки се от първоначалната изненада на турците, Предният отряд настъпил към Търново и на 7 юли 1877г. освободил града и се насочил кам Стара планина. Шипченският проход бил овладян и отрядът на ген. Гурко освободил Стара Загора. По това време Източният отряд се опитвал да настъпи към Шумен, Варна, Русе и Силистра, но значителното превъзходство на турските войски там попречило на плановете на русите. След няколко сражения Източният отряд пристъпил към отбрана.
Обстановката на Дунавския фронт се усложнила. Първоначално ген. Криденер постигнал успехи срещу турския гарнизон и се насочил към Плевен. На 20-ти и 30-ти юли 1877г. били предприети две неуспешни атаки към Плевен.
На 31 юли 1877г. Сюлейман паша нападнал Стара Загора. Отбраната на града била поверена на 3 500 руски войници и български опълченци. След ожесточени боеве Стара Загора била превзета от турската армия. Градът бил опожарен, а населението подложено на невероятни жестокости. Сюлейман паша продължил похода си, като се насочил към Шипка, отбранявана само от 6 500 руси и българи. Решителните боеве се водили на 21, 22, и 23 август. В най-критичния момент на сражението ген. Радецки успял да преведе малобройно подкрепление, което помогнало да се задържи върха.
Ожесточените сражения за Шипка и затрудненията пред Плевен наложили промяна в плановете на руското командване. През август – септември 1877г. руската армия отстъпила инициативата по всички фронтове. След поредния неуспех при Плевен се пристъпило към отбрана на старопланинските проходи. На 10 декември 1877г. отрядът на Осман паша бил победен край Плевен. Победата позволила на руската армия да поднови настъплението си на юг. Шипченският отряд се насочил в района на Шипка-Шейново и разгромил лагера на Вейсел паша. По същото време отрядът на ген. Гурко преодолял турската отбрана при Арабаконак и на 4 януари 1878г. освободил София. На 16 януари паднал Пловдив, а на 20 ануари Одрин. Високата порта започнала преговори и в Одрин било подписано примирие. Исканията на ген. Игнатиев да се потвърдят постигнатите договорености не били изпълнени. Тогава княз Николай Николаевич наредил да се предприеме настъпление към Цариград. Руската армия достигнала до предградията на турската столица и на 3 март 1878г. в Сан Стефано бил подписан предварителен договор, с който завършила и войната.
По силата на Санстефанския мирен договор Турция признавала независимостта на Сърбия и Румъния и приемала създаването на трибутарно българско княжество, чиито граници съвпадали с приетите от Цариградската посланическа конференция етнически граници. Румъния получавала Северна Добруджа, а Сърбия – Нишко. Мирът с Турция обаче трябвало да бъде признат от Великите сили.
През пролетта на 1878г. Великобритания, Австро-Унгария, Русия и Германия решили да се проведе конграс, който да изработи окончателния текст на мирния договор. Конгресът се провел в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878г. В него взели участие шестте Велики сили и Турция. В крайна сметка очертаните в Санстефанския мирен договор граници били напълно прекроени. Северна България и Софийският санджак оформили територията на бъдещото трибутарно българско княжество. На юг от Стара планина се образувала автономната провинция Източна Румелия, която оставала под пряката политическа и военна власт на султана. Македония, Беломорието и Източна Тракия са върнати на Високата порта. Сърбия получава Пиротско и Вранско.
Руско-турската война води до радикалното разрешаване на българския въпрос. Трябва обаче да се има предвид това, че войната от 1877-1878г. не представлява само поредица от триумфални победи на руската армия, а в много случаи недооценяването на военната ситуация води до критични моменти, а даже на места и до поражения за руснаците. Така например драматизмът при Шипка се дължи на грубата грешка на ген. Радецки, който един ден преди да започне атаката на Сюлейман паша изпраща войсковия резерв от Търново в Елена, твърдо убеден, че турците ще се насочат към Еленския проход. Кръвопролитието при Плевен през лятото на 1877г. е логична последица от мудността на руския генерален щаб, който спира настъплението на Западния отряд, на чело с ген. Криденер, след превземането на Никопол и позволява по този начин да се придвижи Осман паша от Видин към Плевн. Трябва да се има предвид и това, че твърде много са и негативните последици от войната. Жертвите сред мирното население са по-многобройни отколкото по време на Априлското въстание, а между българи и турци се издълбава трудно преодолима пропаст. Така или иначе войната от 1877-1878г. обективно води до възстановяването на българската държавност, постигнато с цената на няколко десетки хиляди руски войници.

Априлското въстание-1876г.

2008-05-25T02:44:00.000-07:00

Тема-17.

Априлското въстание от 1876г.

Провалът на идеята за всеобщо въстание в българските земи през септември 1875г. довел до нова криза сред революционно настроената емиграция във Влашко и Сърбия. Дейците на националната революция много добре разбирали, че моментът е изключително подходящ за вдигане на въстание, т.к. въстанието в Босна и Херцеговина все още не било потушено, а икономическата криза, в която се намирала Османската империя, провокирала недоволството на българите.
Саморазпадането на БРК през октомври 1875г. подтикнало революционно настроената част от емиграцията, както и дейците на неуспялото Старозагорско въстание да формират нов революционен комитет – Гюргевския, който да подготви ново въстание, което да избухне през пролетта на 1876г.
За Априлското въстание има многобройни публикации. Първите му изследователи са някои от оцелелите дейци на въстанието. С голяма стойност са спомените на Стоян Заимов и “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Може да се приеме, че “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов наред с мемориалния си характер съдържат и изследователски елементи. В този смисъл може да се приеме, че съчинението му е пръв опит за обобщаващо изследване на въстанието.
Най-голямо обобщаващо научно изследване за Априлското въстание прави най-напред Димитър Страшимиров. През 1907г. той публикува тритомна монография “История на Априлското въстание”. След това изследване на Димитър Страшимиров се появяват и редица други, като особено интересни са “Априлското въстание”, посветено на стогодишнината от Априлската епопея, както и редица други публикации, изследващи отделни моменти от подготовката и хода на въстанието.
Дейността на Гюргевския комитет е изследвана от много български историци, като най-голяма стойност имат изследванията на Димитър Страшимиров, Александър Бурмов, Христо Гандев, Константин Косев и др. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с решенията на Гюргевския комитет, имат спомените на Стоян Заимов, “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, спомените на Никола Обретенов, Иваница Данчов и др.
Поради краткото съществуване на Гюргевския революционен комитет автентичните документални свидетелства са твърде малко, което води до наличието на известни противоречия относно решенията на комитета, т.к. спомените на участниците в събранието много често се разминават. Приема се, че заседанията на Гюргевския комитет са започнали около 11 – 12 ноември и са продължили до към 25 декември 1875г. Запазените изворови данни дават основание да се приеме твърдението, че в дейността на комитете са взели участие 15 – 17 души, между които се отличават Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Иларион Драгостинов и др.
Може да се приеме, че повечето от участниците в работата на Гюргевския революционен кометет произхождат от заможни семейства и са добре материално осигурени. Така например Иларион Драгостинов имал печеливша търговска кантора, а Димитър Горов притежавал фабрично предприятие в Румъния.
Повечето от дейците на Гюргевския комитет са завършили различни степени на класното, гимназиалното или специализираното обучение. Само Стоил войвода бил с килийно образование, а Христо Караминков и Георги Бенковски са завършили взаимно училище.
Средната възраст на комитетските дейци е 27 години. Най-младият от тях – Стефан Стамболов навършил 22 години през януари 1876г., а най-възрастният – Димитър Горов, който бил и единственият семеен от тях, е бил едва на 36 години.
Така представените данни за Гюргевския комитет дават основание да се приеме, че новосформиралата се през есента на 1875г. политическа формация се състои от млади и енергични хора, които в една или друга степен са били разочаровани от безплодните спорове сред българската емиграция и невъзможността й да организира в българските земи всеобщо въстание.
Изискванията за конспиративност и опасенията, че групата около Каравелов ще се опита да провали заседанията на комитета карат дейците на гюргевския комитет да наемат с помощта на Димитър Горов една самостоятелна къща в покрайнините на Гюргево, която те наричат “казарма” и в която външни лица не били допускани. В хода на дискуссиите всички дейци на Гюргевския комитет били единодушни, че през пролетта на 1876г. трябва да се организира ново въстание. Това е причината вниманието им да се насочи към обсъждането на важните въпроси, от които зависи успешната подготовка на въстанието. Използвайки опита на БРК от есента на 1875г., дейците на Гюргевския комитет разделили страната на революционни окръзи. Според повечето от специалистите в Гюргево са определени 4 революционни окръга. Първи Търновски революционен окръг бил поверен на Стефан Стамболов, а негови помощници станали Христо Караминков и Георги Измирлиев. Втори Сливенски революционен окръг бил с ръководител Иларион Драгостинов и с помощници Георги Икономов, Георги Обретенов и Стоил войвода. В хода на подготовката обаче Георги Икономов се прехвърлил в Четвърти революционен окръг. Трети Врачански революционен окръг се ръководел от Стоян Заимов, а за негови помощници обикновено се посочват Никола Обретенов и Никола Славков. Авторите, които приемат, че в Гюргево е било решено да има 5 революционни окръга приемат, че Никола Обретенов и Никола Славков са определени за ръководители на Софийския революционен окръг, а като помощници на Стоян Заимов били определени Иваница Данчов и Георги Апостолов. За Четвърти Пловдивски РО като апостоли са определени Панайот Волов и Георги Бенковски, а по-късно като помощници са привлечени Тодор Каблешков, Георги Икономов и Захари Стоянов.
Различията при определянето броя на окръзите произтичат от разминаващите се сведения, които дават Захари Стоянов и Стоян Заимов в своите мемоари. Така например Стоян Заимов категорично твърди, че окръзите са пет. Като се има предвид, че той е участник в създаването на Гюргевския революционен комитет, то би трябвало да се даде предпочитание на сведенията на Стоян Заимов. Въпреки това в по-голямата част от изследванията, посветени на Гюргевския комитет, се приема твърдението на Захари Стоянов за наличието на четири революционни окръга.
Друг кръг от въпроси, решени на заседанията на Гюргевския комитет, са свързани с конкретната подготовка на въстанието. Може да се приеме, че в Гюргево е решено предстоящото въстание да обхване предимно планинските райони – Стара плонина, Средна гора, Пирин, Западни Родопи, Странджа. Предвиждало се в освободените селища да се създава временно гражданско управление, а за да не могат турските войски бързо да се придвижат Старопланинските проходи е трябвало да бъдат завардени. Предвиждало се в труднодостъпните райони да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят защита жините, децата и възрастното население.
Разработени били планове за разрушаването на одринската ж.п. линия и за подпалването на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и Русе. За да се вдъхне кураж на българите, трябвало да се разпространява слух, че Сърбия и Русия чакат само обявяването на въстанието в българските земи, за да нападнат Турция. Специално внимание се отделяло на съгласуването между отделните окръзи, на революционната агитация, на дейността на емиграцията и на доброто въоръжаване на населението. Към всички българи, намиращи се на служба в руската или сръбската армия, били отправени призиви да се присъединят към подготовката на въстанието. Разработен бил дори и текст на въстаническата клетва. Що се отнася до датата на въстанието, в повечето от изследванията обикновено се посочва, че се предвиждало то да избухне на 1 май 1876г. Всъщност дейците на Гюргевския революционен комитет не фиксирали точната дата на вдигане на въстанието. По време на своите заседания те отчели необходимостта от повече гъвкавост в плановете и се обединили около три възможни дати, на които би трябвало да избухне въстанието – 18 април, 1 май или 11 май (Св. Св. Кирил и Методий). В хода на подготовката окръзите трябвало да преценят своята степен на готовност и да решат на коя от посочените дати населението ще може да се вдигне на въстание. Окончателната дата на бъдещото въстание трябвало да се съгласува между апостолите на всички окръзи и да се пази в тайна до последния момент. Планът за бъдещото въстание бил окончателно завършен на 25 декември 1875г. и апостолите започнали да преминават в българските земи. Гюргевският революционен комитет се саморазпуснал, а връзката с емиграцията била възложена на Димитър Горов, Янко Ангелов и Иван Хаджидимитров. Саморазпускането на Гюргевския комитет всъщност води до ликвидирането на центъра на бъдещото въстание, което се отразява неблагоприятно в последвалите събития.
Анализирайки подготовката на Априлското въстание трябва да се има предвид факта, че твърденията за наличието на широко народно недоволство в края на 1875 и началото на 1876г. са твърде пресилени. Подобно на емиграцията българите от вътрешността на страната също са политически разединени по отношение на въпроса какви пътища трябва да се следват, за да се реши българският политически въпрос. Съвсем естествено е след пълната победа в църковно-националното движение реформистките идеи да завладеят по-голямата част от елита на българското общество. Богатите и влиятелни българи се противопоставили твърде активно на революционните идеи на групата около Ботев и Стамболов. Особено дейни в това отношение били цариградските българи – Марко Балабанов, д-р Чомаков, Иван Евстатиев Гешов и др. По тяхна инициатива през януари и февруари 1876г. от Габрово, Севлиево, Ловеч, Сливен и други селища общините изпратили молби до турското правителство, в които настоявали реформите в Османската империя да продължат. Същевременно в цариградските вестници “Век”, “Право”, “Напредък” се водела агитация против дейците на комитетите, които проповядвали убийствени за българите идеи. Всичко това показва, че дейността на апостолите няма да е никак лесна, а до голяма степен тези факти обясняват и защо в определени революционни окръзи подготовката е твърде слаба.
Всъщност още в началото на 1876г. апостолите на Гюргевския революционен комитет се сблъскали със сериозни затруднения. Първите неудачи дошли от Софийския комитет. Веднага след пристигането си в България Никола Славков бил заловен от турската полиция и откаран в София. Никола Обретенов и Георги Апостолов също не успели да пристъпят към изпълнение на поставените им задачи и се завърнали в Румъния.
В Първи Търновски революционен окръг апостолите започнали активна дейност едва през месец февруари, когато в окръга пристигнал Стефан Стамболов. Едно от първите решения било свързано с преместването на окръжното ръководство от Търново в Горна Оряховица, т.к. в Търново имало строг полицейски контрол. В последствие апостолите съсредоточили вниманието си към укрепването на комитетската мрежа и може да се приеме, че на практика Стефан Стамболов като главен апостол прехвърлил тежестта на подготовката изцяло на местните дейци.
В този смисъл благодарение на енергичните действия на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков и други революционни дейци в Търновско и Габровско се осъществила значителна подготовка на въстанието. В отделни селища се извършвали военни упражнения, а територията на Търновския окръг била разделена на райони, като за всеки район били назначени опитни във военно отношение лица. Започнало и събирането на средства за закупуването на оръжие. Подготовката се осъществявала най-добре в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско. Като цяло обаче търновските апостоли не успели да решат трудния въпрос свързан със снабдяването на населението с оръжие, а редица селища от районите на Шумен, Разград, Търговище, Варна, Тунджа, които влизали в Търновски окръг, останали извън подготовката на въстанието. Предвижданото за 24 – 25 април общо събрание за представители от окръга не се състояло поради преждевременното избухване на въстанието.
Сериозни затруднения в подготовката на въстанието възникнали и във Втори революционен окръг. В Сливен пръв от апостолите пристигнал Георги Икономов. Първата му задача била да сформира окръжен комитет и да възстанови комитетската мрежа. Стоил войвода от своя страна изградил четническа база в Балкана, която обаче била разкрита от полицията. Много скоро между Иларион Драгостинов и Стоил войвода възникнали сериозни противоречия. Стоил войвода настоявал да се сформират чети, които да излязат в Балкана, като по този начин щяло да се предпази мирното население. Иларион Драгостинов пък настоявал да се изпълнят решенията на Гюргевския комитет за масово въстание с участието на цялото население. Споровете придобили твърде остър характер, което от своя страна породило негативни последици за цялостната подготовка на въстанието.
В Трети Врачански окръг подготовката започнала още през есента на 1875г., когато непосредствено след неуспеха на “Заарските събития” Стоян Заимов и Иваница Данчов предприели една разузнавателна мисия във Врачанско. Тогава бил възстановен и революционният комитет във Враца. По-късно, вече в качеството си на апостол, Стоян Заимов осъществил обиколка из окръга, но действията му се свързвали главно с революционната пропаганда и изработването на “закони” и “заповеди” за въстаниците. През месец април 1876г. била осъществена и една сложна операция за закупуване на оръжие и пренасянето му във Враца. С нейното осъществяване се заема Иваница Данчов. С посредничеството и поръчителството на видни врачански търговци симпатизанти на революционното движение комитетът взима на кредит големи количества лой и пъстърма, които Иваница Данчов откарва и продава в Румъния. С получените пари са поръчани и доставени от Белгия пушки за въстаниците. Оръжието обаче така и не било пренесено във Враца, а останало в пристанището на град Бекет и по-късно с него се въоръжила четата на Христо Ботев.
Най-добре подготовката вървяла в Четвърти революционен окръг, където апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски успели за кратко време да осъществят значителна подготовка. Благодарение на помощта, оказана от привлечените Захари Стоянов, Тодор Каблешков и пристигналият от Сливен Георги Икономов, била изградена широка мрежа от комитети, която обхванала цялото Средногорие, Тракийските села, северните части на Родопите, както и Банско и Разложко. От съображения за сигурност апостолите намерили за удачно да пхреместят центъра от Пловдив в Панагюрище. Мъжкото население било организирано в отряди, а революционната пропаганда обхванала всички селища. Тенденциозно бил разпространяван и слухът, че ако българите не въстанат през пролетта, турците готвят масово клане, че Сърбия и Черна гора само чакат българите да въстанат, за да обявят война на Турция. Широко било разпространено и буквеното изписване на годината 1876, което означавало “Туркия ке падне” и др.
На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, апостолите от Четвърти революционен окръг свикали общо събрание. То уточнило плана на бъдещото въстание и приело, че трябва да избухне на 1 май. Всичките 56 делегати положили тържествено клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да избухне и по-рано. По молба на Панайот Волов събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга, разполагащ с извънредни пълномощия, а за център на въстанието било утвърдено Панагюрище. Специално внимание било отделено на отношението на въстаниците към мюсюлманското население. Решено било, че там от където не излезнат башибозушки чети, т.е. на мирното население от турските села да се гарантира честта, живота и имота. Събранието на Оборище завършило на 16 април, след което всички делегати се отправили към селищата си, за да запознаят комитетите с взетите решения. Един от делегатите – Ненко Терзийски от с. Балдево (Пазарджишко), уведомил турските власти за взетите в Оборище решения и полицията взела мерки за арестуването на някои от комитетските дейци. На 19 април 1876г. в Копривщица пристигнал отряд от заптиета, начело с Неджеб ага, за да арестуват председателя на местния комитет Тодор Каблешков. Изпълнявайки взетите в Оборище решения, Тодор Каблешков организирал група, с която нападнал конака, в който били отседнали заптиетата и така на 20 април 1876г. въстанието било обявено. Със специални куриери до околните селища били изпратени съобщения за избухването на въстанието, а до Панагюрище било изпратено прочутото “Кърваво писмо”.
Съществуват различни хипотези относно преждевременното избухване на въстанието. Според проф. Христо Гандев то не може да се обясни само с предателството на Ненко Терзийски. Христо Гандев подчертава, че съществуват редица документи, които показват, че турските власти са били информирани за намеренията на комитетите в България да организират въстание през пролетта на 1876г. Може да се предположи, че консервативните сили в турския политически елит са имали интерес да провокират преждевременното избухване на въстанието в българските земи, което би улеснило неговото бързо потушаване и същевременно би оправдало репресиите срещу българското население. Всъщност сведенията на Ненко Терзийски показвали на турските власти само точната дата, на която трябвало да избухне въстанието. Затова те решили да действат, като подтикнат българите към преждевременно въстание.
Още на 20 април въстанието било обявено и в Панагюрище. След като градът бил освободен, Бенковски сформирал конен отряд, останал в историята под името “Хвърковатата чета”. За кратко време въстанието обхванало цалото Средногорие, селищата по десния бряг на р.Марица и част от родопските села. Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на свещена война срещу българите и многохилядни башибозушки орди тръгнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, а след нея и Клисура. На 25 и 26 април въстаниците от Клисура отбранявали града, но в крайна сметка били принудени да напуснат позициите си и да потърсят спасение в планината. Последвали неописуеми зверства и грабежи. На 26 април започнали боевете за Панагюрище. След четиридневни сражения столицата на Четвърти революционен окръг била превзета и разорена.
Повече от седмица продължила отбраната на Брацигово, Перущица и Батак. На 7 май турските войски влезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. В Перущица и Батак въстаниците се сражавали саможертвено до последната възможност. В Търновски и Сливенски окръг въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче четите и в двата окръга били разгромени. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и девет дни се отбранявал срещу десетхилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и Йонко Карагьозов. И двете чети, в състав от около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.
В Сливенски окръг властите успели да арестуват част от по-изявените комитетски дейци още преди пристигането на “Кървавото писмо”. Под ръководството на Стоил войвода се сформирала малка чета, но строгите мерки на турската полиция не позволили да се стигне до масови бунтове. На 13 май, след няколкодневни сражения, четата на Стоил войвода била обкръжена и пленена.
Във Врачанско комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да се отложи за 1 юни и не предприели никакви конкретни стъпки, след като получили известието за събитията в Средногорието. Малко по-късно във Враца пристигнала войска и това затвърдило желанието на местните комитети да изчакат прехвърлянето в България на подготвяната от емиграцията чета.
За подготовката на такава чета се говорело още по време на заседанията на Гюргевския комитет, т.к. планът на комитета предвиждал във въстанието да се включи и емиграцията. Сформирането й започнало през април 1876г. под ръководството на Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов. След отказа на Панойот Хитов и Филип Тотю, които предлагали да се изчака избухването на евентуална война между Сърбия и Турция, войвода на четата станал Ботев.
Към средата на май подготовката на четата приключила. Като отчели развоя на въстанието в страната Христо Ботев и неговите помощници решили да се насочат към Враца, т.к. силите на местната комитетска организация били запазени и съществували възможности за вдигане на въстание и в Трети революционен окръг. На 16 май от различни румънски пристанища четниците се качили на австрийския пътнически кораб “Радецки”. На 17 май параходът бил принуден да спре на българския бряг близо до Козлодуй. За няколко дни, сражавайки се с турците, четата достигнала до Врачанския балкан, но не получила очакваната помощ от комитетските дейци и била принудена да води тежки боеве. На 20 май, при поредното сражение, Ботев паднал убит. Неочакваната гибел на войводата предизвикала смут сред четниците, които се разпръснали на малки групи и станали лесна плячка за турците. Повечето от четниците били избити или попаднали в плен.
Наред с четата на Христо Ботев в българските земи преминала и четата на Таньо Стоянов. Целта на тази чета е да стигне до Сливенския балкан и да окаже помещ на въстаниците. Четата се състояла от 20 души и преминала на 16 срещу 17 април 1876г. р.Дунав при Тутракан. В района на Попово обаче четата била разбита, а Таньо Стоянов – убит. С гибелта на двете емигрантски чети завършило и Априлското въстание.
Въпреки неуспеха въстанието било истинско предизвикателство към Високата порта и към европейската дипломация, която до този момент не обръщала сериозно внимание на българския политически въпрос. Няколко хиляди зле въоръжени българи се ръзбунтували срещу османската власт, без да разчитат на чужда помощ. С безпримерен гериозъм и жертва те защитавали правото си на свобода. Варварската жестокост на турците не можела да остане скрита за демократичната общественост в Европа. Чуждите посланици и консули внимателно следели събитията в Румелия. През месец юли 1876г. районите на въстанието били посетени от специално сформирана анкетна комисия, в която влизали секретарят на американската легация Юджин Скайлер, руският вицеконсул княз Церетелев и кореспондентът на в. “Дейли нюз” Джануариъс Макгахън. Резултатите от анкетата се оказали разобличаващи за осмаската власт. По безспорен начин били доказани всички извършени зверства, а откритите свидетелства станали обществено достояние чрез пресата на всички европейски страни. Над 3 000 статии в около 200 вестника публикували материали в подкрепа на българите.
От САЩ през Великобритания, Франция, Германия, Италия, Австрия до Русия – навсякъде се надигало възмущение срещу Високата порта и съчувствие към изстрадалите българи. Политици, писатели, учени подкрепяли българите. Организирали се събрания и митинги, предизвиквали се парламентарни дебати. Виктор Юго, Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин, Константин Иречек, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев са само част от имената на най-видните представители на тогавашния свят, които застанали в защита на българския народ.
Важно значение за популяризирането на българската кауза през лятото на 1876г. имала и изпратената от цариградските българи делегация в европейските столици. От името на своите сънародници Марко Балабанов и Драган Цанков представили на европейските правителства меморандум, в който ги молели да се застъпят българският народ да получи правото на самостоятелно управление.
Изострянето на Източната криза през 1876г., свързано с избухването на Априлското въстание има голямо значение за по-нататъшното развитие на Източния въпрос като цяло. Макар и претърпяло неуспех започнатото от Гюргевския комитет дело довело не само до задълбочаване на Източната криза, но всъщност благодарение на своята саможертва българите предизвикали и промяна в европейското мнение. Постепенно под натиска на обществените движения в Европа правителствата на Великите сили били принудени да се намесят активно за намиране на изход от поредната Балканска криза. Изходът бил потърсен първоначално в организирането на Цариградската посланическа конференция, а след нейния провал и в обявяването на Руско-турската война от 1877-1878г., която довела и до освобождението на България.

Националноосвободителното движение

2008-05-24T05:22:00.000-07:00

Тема-16.

Националноосвободителното движение през шейсетте и седемдесетте години на XIX в.

Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа предизвиква криза сред българската революционна емиграция. На дневен ред се поставят въпроси, отговорът на които трябва да определи насоките в развитието на революционното движение. Всъщност през петдесетте и шейсетте години на XIX в. успоредно с възникването на националноосвободителното движение изкристализират и първите симптоми на идейно разграничаване между отделните политически формации сред българската емиграция. Може да се приеме, че в годините на Кримската война и непосредствено след нея идейните противоречия нямали непреодолим характер, но постепенно те придобили все по-голяма острота и през шейсетте години на века станали отличителен белег на активната част от българската емиграция. Формират се две големи групи – “стари” и “млади”. Към “старите” се причисляват Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство, а към “младите” – съмишлениците на Раковски и Тайния комитет. “Старите” защитавали по-умерени форми на борба срещу Високата порта и демонстрирали обвързаността си с Русия. Те проявяват недоверие към въоръжените акции, открито се дистанцират от революционната пропаганда и лансират реформистки проекти за решаване на българския политически въпрос. Дуалистичният проект на Добродетелната дружина обаче до голяма степен я изолира от по-голямата част от емиграцията в Букурещ. “Младите” отстоявали необходимостта от предприемане на радикални действия срещу Турция. Това е причината те да са в основата на почти всички инициативи за организиране на чети, легии и въстания.
Смъртта на Раковски, разпадането на ТБЦК и неуспехът на предприетите от Добродетелната дружина инициативи довели емигрантското политическо движение до задънена улица. В края на шейсетте години “стари” и “млади” се конфронтирали най-вече около дуалистичната формула, издигната от Добродетелната дружина. Предимствата на дуализма привържениците на Добродетелната дружина виждали най-вече в мирните средства, посредством които можело да се стигне до създаване на българо-турска държава. Те изтъквали, че това може да стане без да се засягат интересите на Великите сили, т.к. няма промяна на териториалните граници, няма да се предизвикат и сериозни сътресения в българското общество. Всъщност пропагандирането на тези реформистки по същество идеи подтикнало “младите” да преодолеят различията, които имат и да създадат нова политическа организация, която да продължи започнатото от Раковски. Важна роля в консолидирането на техните усилия изиграл Любен Каравелов.
За живота на Любен Каравелов съществува значителна по обем литература – около 2000 заглавия са посветени на различни аспекти от неговата общественополитическа дейност. Измежду многобройните изследователи се открояват имената на Михаил Димитров, Димитър Косев, Александър Бурмов, Никола Кондарев, Крумка Шарова.
Каравелов е роден през 1834г. в Копривщица. Първоначално учи в родния си град, а по-късно в гръцкото училище в Пловдив. Известно време усвоявал абаджийския занаят, след което помагал на баща си в търговската му дейност. През 1857г. Каравелов заминава за Русия, воден от желанието да завърши военно училище. Тъй като не отговарял на възрастовите изисквания за записване във военно училище, той се записал като слушател в Московския университет. В Русия Каравелов прекарва десет години, които според всички негови изследователи са от изключителна важност за формирането му като политик. Каравелов попада в едно общество, силно разтърсено от катастрофалния изход на Кримската война. Това е времето, когато в Русия се появяват мощни политически движения, които настояват за реформиране на обществото. Особено активни в действията си са руските интелигенти. Силно влияние върху Каравелов оказали славянофилите и руските революционер-демократи. Трудно е да се отговори на въпроса как точно тези две противоположни идеологически направления съжителстват в мирогледа на Каравелов, но обяснението на това може да бъде дадено, като се приеме факта, че Каравелов търси пътища да помогне на поробеното си отечество, а отговор на многобройните въпроси дават както славянофилите, така и демократите. В Русия Каравелов публикува и своите първи повести – “Неда” и “Войвода”. Активно сътрудничи на различни периодически издания като “Голос”, “Ден”, “Москва”. В Москва Каравелов се запознава с трудовете на Херцен и Добролюбов, които са идеолози на революционните демократи. Тяхното идейно влияние върху Любен Каравелов проличава много добре от неговия Първи програмен план. Той е съставен в Русия още през 1861г. и в него Любен Каравелов предлага да се създаде една централна революционна организация. Под ръководството на тази революционна организация трябвало да се осъществява последователно легална и нелегална работа сред народа, чиято главна цел била политическото освобождение на България.
През февруари 1867г. Каравелов заминава за Сърбия като кореспондент на в.”Голос”и се установява в Белград. Тук той направил първите си самостоятелни стъпки в българското освободително движение. Надявайки се, че скоро ще избухне сръбско-турска война, Каравелов създал в Белград революционен комитет. Дейността на този комитет била насочена към подготовка на въоръжено въстание в България. Същата цел по това време имали Добродетелната дружина, Тайният комитет и съмишлениците на Раковски, обединени около Върховното началство. Плановете на Каравелов предвиждали издаването на революционен вестник и подготовката на чети, които трябвало да преминат в българските земи. Комитетът се състоял от 12 души. Бил съставен и комитетски устав, а на 1 юни 1867г. била издадена и специална Прокламация към българския народ. В резултат на усилията на Любен Каравелов и на революционния комитет започнало сформирането на голямата зайчарска чета. Тя трябвало да се насочи към Стара планина, за да се присъедини към четниците на Панайот Хитов и Филип Тотю. Сръбското правителство обаче успяло да осуети реализацията на този план и започнало да следи Любен Каравелов. Причините за недоверието на сръбската власт към Любен Каравелов не трябва да се търсят само в подобрението на отношенията между Белград и турското правителство. По-скоро недоверието е предизвикано от връзките му с радикално настроената републиканска организация “Омладина”. Тази организация открито се противопоставяла на управлението на сръбския княз Михаил Обренович, а под нейно влияние Каравелов възприел постепенно републиканските идеи. Активните действия на сръбската полиция принудили Каравелов да напусне пределите на Турция и през февруари 1868г. той се установил в Нови Сад (Австро-Унгария).
През лятото на 1868г. Любен Каравелов бил арестуван по подозрение в съучастничество в убийството на сръбския княз Михаил Обренович. Той бил затворен в затвора в Пеща, където престоял 203 дни. По време на следствието Каравелов решил да обобщи своите политически възгледи в едно обръщение до своите сънародници под наслов “Мои братя”. В това обръщение той изложил ясно разбиранията си за състоянието на българския политически въпрос и развил идеята, че българите трябва да се борят за своето политическо и социално освобождение. Това обаче можело да стане, само ако българите обединят усилията си с другите балкански народи. През месец март 1869г. Иван Касабов публикувал обръщението “Мои братя” на страниците на в.”Народност”, а това допринесло за повишаване авторитета на Любен Каравелов сред “младите” в Букурещ.
През януари 1869г. Каравелов бил освободен от затвора в Пеща от австрийските власти поради липса на доказателства за неговото участие в убийството на сръбския княз. Малко по-късно той се установил в Букурещ и бил поканен от дейците на Добродетелната дружина да стане редактор на издавания от тях в.”Отечество”. Още от самото начало обаче Каравелов влязъл в остър идеен конфликт с дейците на Добродетелната дружина. Стигнало се до шумен скандал, широко отразен от тогавашната преса и в крайна сметка Каравелов отказал да поеме в.”Отечество”. Отношенията му с дейците на Добродетелната дружина допринесли за сближаването му с “младите”, които се събирали в читалището “Братска любов”, основано през 1861г. от Раковски. За кратко време, благодарение на ерудицията си, Каравелов успял да се наложи като безспорен лидер на разцепената на малки групи революционна българска емиграция. За това допринесло и решението на Каравелов да започне да издава в.”Свобода”. На 7 ноември 1869г. бил отпечатан първият брой на вестника. Постепенно около редакцията му се обособила нова политическа група, от която по-късно се формирал БРЦК.
В създаването на БРЦК активно участие взели Васил Левски, Димитър Цепович и много от членовете на разпадналите се вече приемници на Тайния комитет – “Българско общество” и “Млада България”. Поради недостатъчните документални свидетелства за началния период от съществуването на БРЦК съществуват различни мнения по въпроса кога точно възниква тази революционна организация. Най-популярно е твърдението, че БРЦК се учредява през есента на 1869г. и представлява логичен резултат от консолидирането на “младите” около редакцията на в.”Свобода”. Това мнение се споделя от Димитър Страшимиров, Иван Унджиев, Крумка Шарова, Николай Генчев и др.
В една своя статия Александър Бурмов лансира идеята, че БРЦК е възникнал през пролетта на 1870г. Това той обяснява с подготовката на Първата програма на БРЦК. В други по-късни изследвания, посветени на тази организация, Александър Бурмов коригира тези свои възгледи и приема, че най-вероятно организацията е създадена през есента на 1869г.
Димитър Косев предлага друга начална дата на БРЦК. Според него организацията се учредява едва по време на Първото общо събрание на БРЦК, провело се между 29 април и 4 май 1872г. Той приема, че името БРЦК, което в отделни документи се среща като БЦК, БЦРК не означава съществуването на реална организация, а по-скоро това е име на фиктивна група, използвано от Любен Каравелов, за да се придаде по-голяма тежест на взиманите от него решения.
Дискусиите около създаването на БРЦК продължават и до днес, като единствено сигурно е, че през началните месеци от съществуването на организацията Любен Каравелов се откроил като най-влиятелната личнаст в комитета. Всъщност той приема ръководството, а в.”Свобода” се превръща в комитетски печатен орган.
През пролетта на 1870г. Любен Каравелов изработва и първата програма на революционната организация, която била обнародвана в руското емигрантско списание “Народное дело”, излизащо в Женева. Първата програма на БРЦК цели да привлече колкото се може повече съмишленици към организацията. Ето защо тя има твърде умерен характер. Целта, която си поставя е да се постигне освобождението на България или както Каравелов формулира : да се постигне “народна, политическа и обществена свобода”. За постигането на тази цел в програмата се предвижда използването само на мирни средства, каквито българите са употребявали срещу гръцкото духовенство, а само в краен случай се предвижда използването на оръжие. Що се отнася до бъдещото управление на освободена България, Любен Каравелов предлага да се формира със сърбите и румънците “Южнославянска” или “Дунавска федерация на свобдни земи”. Всяка една народност в тази федерация трябвало да се управлява по своя собствена воля, но същевременно се предвиждало да се формира едно цяло, по модела на Швейцарския съюз.
През есента на 1870г. Любен Каравелов изготвил още един програмен документ – брошурата “Български глас”. В тази брошура, отпечатана в Букурещ, Каравелов развива тезата, че освобождението може да се постигне единствено по пътя на въоръжената борба. За първи път той лансира идеята за републиканско управление на свободна България. Всичко това дава основание на биографите на Каравелов да определят брошурата като своеобразен връх в идейното му развитие.
Извън политическата пропаганда Каравелов не предприел конкретно никакви действия за реализиране програмата на БРЦК. Това предизвиква несъгласие сред част от дейците на комитета, които настоявали той да пристъпи към практическо реализиране на програмата. Особено активен в това отношение бил Васил Левски, който още през пролетта и лятото на 1869г. предприел първите стъпки към изграждане на революционна организация във вътрешността на страната.
Биографични трудове за Левски подготвят много български историци. Първи опити в това отношение правят Захари Стоянов и Стоян Заимов. През 1929г. Димитър Страшимиров издава на високо професионално ниво документираното наследство на Левски. Това улеснява обяснението на целите на неговата политическа дейност. Появяват се най-добрите книги за Левски, подготвени от Иван Абаджиев и Христо Драгнев. От съвременните историци внимание заслужават публикациите на Николай Генчев, Димитър Косев, Крумка Шарова.
Васил Левски е роден на 6 юли 1837г. в Карлово. Първоначално учи в карловското взаимно училище, но под влияние на вуйчо си става послушник, а по-късно приема и монашеството под името Игнатий.
През пролетта на 1862г. Васил Левски захвърлил расото и се отправил към Белград. В събската столица той се записал в легията на Раковски. След разпускането й се завърнал в България и известно време учителствал, а през 1867г. заминал за Букурещ и се свързал отново с Раковски. По негова препоръка бил избран за знаменосец в четата на Панайот Хитов, а когато четата преминала в Сърбия се установил в Белград. Малко по-късно Левски се записал във Втората българска легия, но разпадането й осуетило плановете за вдигане на въстание в България. Последвал и неуспехът на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Левски изживял с болка гибелта на Хаджидимитровата чета, но за разлика от повечето емигрантски дейци той още през 1868г. обмислял нови възможности за решаване на българския въпрос. Левски осъзнавал, че неуспехите на емиграцията се дължат до голяма степен на политическата апатия вътре в страната. Години наред емиграцията вярвала, че с един или няколко въоръжени отряда ще разбуди населението и ще извоюва дълго жадуваната свобода. Действителността обаче била съвсем различна. Било от страх, било от недоверие повечето българи оставали пасивни наблюдатели на емигрантските усилия. Левски виждал изход от това положение в целенасочената и последователна революционна агитация вътре в страната, в атгажирането под различни форми на повече слоеве от възраждащото се българско общество. Ето защо след кратък престой в Букурещ Левски решил да предприеме обиколка из българските земи.
През декември 1868г. Левски заминал за Цариград и оттам преминал в България, като целта му била да събере информация за политическите настроения в страната. Някои изследователи приемат, че по време на първата обиколка Левски успял да изгради революционни комитети в отделни селища, но сериозни потвърждения за това липсват.
Завърнал се в Букурещ през март 1869г., Левски веднага пристъпил към подготовка на нова обиколка. С помощта на “Млада България” била отпечатана изготвената от Иван Касабов “Прокламация от името на Привременното правителство в Балкана”, която трябвало да послужи на Левски като доказателство за сериозността на неговата мисия и същевременно да демонстрира идейната близост с делото на Раковски и ТБЦК.
Втората обиколка на Левски започнала на 1 май 1869г. и завършила през август същата година, като за това време той преминал през десетки селища из Дунавския вилает и Южна България, срещнал се с много от своите стари познати, намерил съмишленици сред изявени млади учители, търговци, читалищни деятели. В Плевен, Ловеч, Карлово, Сопот и други селища Левски създал първите революционни комитети в България.
Когато се завърнал в Букурещ, Левски отново се присъединил към групата на “младите” и взел участие в изграждането на БРЦК. Но безплодните спорове около практическата дейност на новия комитет го подтикнали да напусне Румъния и през пролетта на 1870г. за трети път да се прехвърли в България.
Само за около година и половина Левски успял да изгради широка политическа мрежа в цялата страна. На чело на така формиралата се Вътрешна революционна организация (ВРО) стоял Ловешкият комитет, а връзката с емиграцията се осъществявала по конспиративни канали. Под ръководството на Левски и изпратените му от Букурещ за помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи комитетите разгърнали активна пропагандна дейност и това създало реални предпоставки за подготовка на една действително общонародна революция. През 1871г. Левски разработил и проектоустав на ВРО, в който обосновал основните си политически възгледи. Според Левски целта на революционната организация била чрез обща революция да се отхвърли робството и да се възстановят равенството и братствот на всички народности. С тези си идеи Левски фактически наложил в националноосвободителното движение ценностите на европейската буржоазно-демократична мисъл и заемал най-високото място в политическата еволюция на възрожденските българи.
В края на 1871г. БРЦК в Букурещ, на чело с Любен Каравелов и ВРО на чело с Левски, разбрали, че за да има успех освободителното движение е нужно да се обединят усилията на комитетите в страната с тези на БРЦК в Букурещ. Общото събрание се организирало в Букурещ и продължило от 29 април до 4 май 1872г. След продължителни дискусии делегатите приели програма и устав на БРЦК и избрали Любен Каравелов за председател на организацията, а Левски за главен апостол за вътрешността на страната.
В по-голямата част от изследванията учените се опитват да определят кой от двамата – Каравелов или Левски, е направил повече компромиси. Почи винаги се изтъква, че в името на единството между емиграцията и ВРО Левски е направил няколко съществени отстъпки пред Каравелов. На първо място той се съгласил в програмата на БРЦК да се включи твърде неясната Каравелова формулировка от първата програма на БРЦК за алтернативно използване на мирни и въоръжени средства за освобождението на България. Левски отстъпил и за бъдещата форма на управление на страната. В устава Левски допуснал да се прокара идеята на Каравелов централното ръководство да е в Букурещ, а не в страната. Срещу това Левски наложил да се включи един допълнителен текст, предвиждащ възможността БРЦК да опълномощява по свое усмотрение лица, които да го представят навсякъде и във всичко. Такова пълномощно след събранието получил Левски и по този начин запазил в свои ръце ръководството на вътрешните комитети. Дали действително отношенията между Левски и Каравелов почиват на копромиси или не е трудно да се докаже, но пълномощията на Левски за главен апостол са нещо закономерно, въпреки че именно тези пълномощия пораждат първите симптоми на кризата в революционната организация, защото те отменят принципа в устава на БРЦК всички решения да се взимат с висшегласие. В защита на този принцип част от комитетите се обявяват срещу едноличните действия на Левски и това до голяма степен улеснявя разколническата дейност на Димитър Общи и довежда в крайна сметка до тежкия удар върху комитетската мрежа.
След Общото събрание Левски се завърнал в България и пристъпил към структурни промени във ВРО, налагащи се от изискванията на новия устав на БРЦК. Ловешкият централен комитет бил приравнен по статут с останалите комитети. Наложили се конспиративните принципи, тайната поща, тайната полиция. През лятото и есента на 1872г. се създали и първите окръжни революционни комитети, които осъществявали координацията между Букурещкия централен комитет и местните комитети. Като цяло след Общото събрание комитетската мрежа бързо укрепнала, но липсата на средства за закупуване на оръжия и наложения революционен терор за тяхното събиране довел до един от първите провали. При опит да се вземат пари от известен ловешки чорбаджия Левски извършва убийство. Убит е прислужникът на чорбаджията, което довежда до активизиране на турската полиция. Най-големият провал обаче следва след успешния обир на турската поща в Арабаконак, извършен от Димитър Общи. Полицията взела извънредни мерки и заловила участниците. Десетки комитетски дейци, между които и самият Димитър Общи, били арестувани и изправени на организирания в София съдебен процес.
По това време Левски се намирал в Южна България. Първоначално той обмислял как да се ограничат пагубните последици от масовите разкрития, но обстановката се усложнявала. Междувременно Любен Каравелов предложил да се пристъпи към вдигане на въстание в страната. Левски преценил, че при създалата се ситуация е наложително да замине за Букурещ и да запознае БРЦК с реалното състояние на комитетската мрежа след извършените арести. На път за Румъния Левски минал през Ловеч, за да прибере комитетската архива, но бил предаден и заловен в ханчето на с.Къкрина (Ловешко), изправен бил пред съда в София. На 19 февруари 1873г. Левски бил обесен. На смърт бил осъден и Димитър Общи, а останалите арестувани били заточени в Мала Азия.
Гибелта на апостола представлява тежък удар за БРЦК. Всъщност Левски за няколко години успява да изгради една реална политическа сила – ВРО, способна самостоятелно да осъществи освобождението на България. С практическите си действия той успява да обедини усилията както на емиграцията, така и на българските дейци без разлика в тяхното положение в обществото в едно революционно дело, целящо освобождението на България. Политическото развитие обаче на организацията след 1872г., въвеждането на революционния терор довежда до криза във ВРО, която след смъртта на апостола почти престава да съществува.
Смъртта на Левски и арестите през есента на 1872г. предизвикали организационна и идейна криза в БРЦК. Част от комитетските членове се отдръпнали. Отделни комитети били напълно разтурени, други преустановили временно работата си, трети започнали спорове кой да поеме функциите на главен за вътрешността на страната. Противоречия възникнали и между членовете на Букурещкия централен комитет. Каравелов бил принуден временно да се укрие. Вестник “Свобода” бил забранен, но два месеца по-късно Каравелов започнал да издава вестник “Независимост”. Неуспешни се оказали опитите да се намери подходящ заместник на Левски. Още през март 1873г. Търновският комитет определил Атанас Узунов за главен апостол на България. Дейността му обаче продължила само няколко месеца, т.к. бил заловен от турските власти. През 1874г. по препоръка на Русенския комитет функциите на главен апостол поел Стефан Стамболов, но и неговата дейност не продължила дълго, т.к. бил принуден да емигрира в Русия.
За да се преодолее кризата, БРЦК организирала три нови общи събрания. Първото се провело в Букурещ на 11 и 12 май 1873г. На него делегатите обсъдили резултатите от предприетата от Панайот Хитов обиколка из емигрантските комитетски центрове и решили да организират четнически акции във вътрешността на страната. Една година по-късно, на 20 и 21 август 1874г., в Букурещ било свикано ново общо събрание. Събранието натоварило Русенския комитет с пълномощията на главен комитет за страната и обсъдило възможностите за по-конкретни революционни действия. На 26 декември 1874г. започнало работа ново общо събрание. Провели се дискусии по организационното състояние на БРЦК и по бъдещата работа в България. Каравелов предложил да се избере едно пълновластно лице, което да поеме в свои ръце цялото управление на комитетската мрежа, но това предложение било изтълкувано като опит да се обсеби ръководството на БРЦК. Още повече, че преди това Каравелов еднолично взел решението да прекрати издаването на в. “Независимост”. Пристрастните спорове за или против проекта на Каравелов се отразили върху хода на събранието и то завършило с избирането на временна комисия, която трябвало да подготви ново събрание през пролетта на 1875г. Комисията обаче не могла да изпълни поставените й задачи. Обезверен от провалите, взаимните обвинения и безплодни спорове в началото на 1875г. Каравелов напуснал революционната организация и започнал да издава свое литературно и научнопопулярно списание “Знание”. Така завършила активната политическа дейност на една от най-ярките личности в българското възрожденско общество.
След оттеглянето на Каравелов от активна революционна дейност като водеща личност в ръковъдството на БРЦК се наложил Христо Ботев. Той е роден на 6 януари 1848г. в Калофер в семейството на известния възрожденски учител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова. Първоначално учи в родния си град, след което продължил образованието си в Русия. С помощта на влиятелното Българско настоятелство в Одеса той се записал в местната мъжка гимназия. Отблъснат от строгия надзор и порядките в гимназията, Ботев предпочел да се самообразова чрез четене на книги. В Одеса Ботев се запознал с руските революционни и народноволчески кръгове. По-късно, през 1866г., той приел да учителства в българското село Задунаевска в Бесарабия, но още в началото на 1867г. тежкото заболяване на баща му го принудило да се завърне в Калофер и да стане учител. За кратко време свободолюбието на Ботев скандализирало местните чорбаджии. Възползвайки се от бунтовната му реч, произнесена на училищното празненство в деня на Св. Св. Кирил и Методий, те се противопоставили на оставането му в града и Ботев трябвало да емигрира в Румъния.
В последвалите години Ботев учителствал в различни румънски градове, работел в печатницата на Каравелов, издавал свои вестници, активно сътрудничил в различни емигрантски революционни издания. Дълбоко убеден, че свободата е постижима, той изцяло отдал силите си на идеята за всеобща революция. В революцията Ботев виждал не само спасение от властта на Високата порта, но и възможност за възраждане на справедливостта и равенството между хората.
Отношенията между Ботев и Каравелов са обект на много изследвания, като най-вече проблемите, свързани с налагането на Ботев като своеобразен лидер на революционната емиграция се свързват с издаването на в.”Знаме”, който става наследник на спрения от Каравелов в.”Независимост”. Всъщност след смъртта на Левски Христо Ботев се изявил като най-активния последовател на неговите идеи.
Бързо променящата се обстановка на Балканите в началото на седемдесетте години на XIX в. не могла да не се отрази върху българското националноосвободително движение. Това е времето, когато Високата порта се изправила пред сериозни икономически трудности. Външният дълг се удвоил и достигнал 5,3 млрд франка. Финансовата задлъжняемост се отразила и върху данъчната натовареност на християнското население. В края на 1874г. десятъкът станал 12,5%, а военният данък, който се плащал от християнското население (бедел), равностойност на военната служба, започнал да се събира и от непълнолетни момчета. Нарастнали и редица други данъци, които засягали пряко положението на раята. В началото на 1875г. турското правителство обявило, че не може да продължи връщането на земите, което било равносилно на банкрут. Избухнало и дълго готвеното въстание в Босна и Херцеговина. Правителствата на Сърбия и Черна гора подкрепили въстанието. Източният въпрос се изострил, започнала така наречената Източна криза.
Революционното напрежение на Балканите вдъхнало увереност на Христо Ботев, който от страниците на в. “Знаме” открито призовавал към въстание. Приближените дейци на Любен Каравелов не споделяли ентусиазма на Ботев. Според Кириак Цанков и Данаил Попов комитетската организация не била възстановена и вдигането на въстание би било равносилно на самоубийство. Противопоставянето на идеите за подготовка на въстание в българските земи на групата около Каравелов довело да това, че Христо Ботев, Стефан Стамболов и Иван Драсов решили да изолират Каравелов от ръководството на БРЦК. На 12 август 1875г. без знанието на Каравелов и нетовите съмишленици групата около Ботев организирала общо събрание. Заседанията се водели от Панайот Хитов, който продължил да се ползва с доверието на голяма част от комитетите както сред емиграцията, така и вътре в страната. На събранието била обсъдена политическата ситуация на Балканите и било взето решение да се пристъпи незабавно към подготовка и вдигане на въстание. За ръководство на въстанието бил избран комитет от пет члена под името “Български революционен комитет – 1875г.” В комитета влизали Христо Ботев, Иван Драсов, Димитър Цепович, Благой Шопов и д-р Христо Чобанов. Формирането на този комитет не се приема от всички историци, като много от тях приемат, че всъщност става въпрос за решение на БРЦК, т.к. членовете на комитета са членове и на БРЦК. Фактът обаче, че е изработен печат с инициалите БРК и бланки с инициалите на новата организация недвусмислено доказва създаването на революционен център. Решението на БРК за вдигане на въстание в българските земи провокирало и взимането на други конкретни решения. Българската територия била разделена на революционни окръзи, като за всеки от тях били определени апостоли. Според Димитър Страшимиров окръзите са били 3 – Търновски, Ловешки и Старозагорски. Според други историци са 5, а Александър Бурмов определя 6 революционни окръга – Старозагорски, на чело със Стефан Стамболов, Ловешки – Таньо Драгнев, Сливенски – Сава Танасов, Търновски – Михаил Сарафов, Троянски – Панайот Волов, а за Русе, Шумен, Варна и Разград отговарял Никола Обретенов.
Идеята на организацията била апостолите да се опрат на местните комитети и да организират въстание, което да избухне едновременно на 16 септември 1875г. Христо Ботев бил натоварен със задачата да събере парични помощи от богатите и патриотично настроени български търговци в Южна Русия. Предвиждало се с помощта на Панайот Хитов и Филип Тотю да се създадат добре въоръжени чети в Румъния и Сърбия, които трябвало да се прехвърлят в българските земи и да вземат участие във военните действия. За Цариград била изпратена диверсионна група на чело със Стоян Заимов, целта на която била да предизвика пожар в турската столица и по този начин да се отклони вниманието от въстанието в българските земи.
Времето за подготовка на въстанието било недостатъчно. На уречения ден единствено комитетът в Стара Загора успял да организира някакви бунтовнически действия. Под ръководството на Георги Икономов и Стефан Стамболов малка група въстаници излезли с развято знаме и бунтовнически марш в околностите на града, напразно очаквайки подкрепление от близките села. Разочаровани, четниците решили да се отправят към Средна гора, но не успели да се свържат с други райони. При така създалото се положение групата се разпаднала. След тежки изпитания една таст от въстаниците успели да се спасят от преследване и да се укрият. Други, като Михаил и Георги Жекови, загинали мъченически, а трети, като Стефан Стамболов потърсили спасение във Влашко.
Усилията на Христо Ботев да ангажира българите в Южна Русия също не дали резултат. Никой от по-известните войводи не се отзовал на призивите за съставяне на въоръжени чети. Безславно завършили и амбициозните планове за организиране на диверсионни акции в Цариград. Така идеята на БРЦК за всенародно въоръжено въстание в България през есента на 1875г. претърпяла неуспех.
Опитът за въстание послужил като повод за репресивни мерки от страна на турското правителство спрямо политическите дейци в страната. В Стара Загора било обявено извънредно положение и около 600 души попаднали в затвора. Седмина от тях получили доживотни присъди, но след избухването на Априлското въстание били публично обесени.
Неуспехът на така наречените “Заарски събития” довел до нова криза сред революционната емиграция. На 30 септември 1875г. Христо Ботев подал оставка и напуснал комитета. Един ден по-късно в Букурещ се провело ново политическо събрание, което обаче не довело до нищо, с изключение на това, че било възложено на Филип Тотю и Стефан Стамболов да продължат подготовката на въстание в страната. След събранието обаче БРК практически се саморазпуснал и взетите на 1 октомври 1875г. решения така и не били изпълнени.
Дейността на БРЦК и на БРК може да се разглежда като един нов етап в развитието на националноосвободителното движение през шейсетте и седемдесетте години на XIX в. Тогава се доразвиват идеите на Раковски за организиране на въстание в българските земи, изгражда се нов революционен център – БРЦК, а с помощта на Васил Левски се формира и Вътрешната революционна организация. Подготовката на въстанието в българските земи за разлика от предишните идеи изцяло е дело на българите. Въпреки усилията, положени от Каравелов, Левски и Ботев, до реализация на едно успешно въстание не се стигнало. “Заарските събития” от есента на 1875г. показват, че българското общество не е готово за въстание и че никакви революционни призиви не биха могли да компенсират липсата на сериозна подготовка за организиране на въстание. Тази слабост се проявява и в подготовката на Априлското въстание.

Освобождение на България

2008-05-21T23:16:00.000-07:00

Тема-15.

Националноосвободителното движение в българските земи през петдесетте и шейсетте години на XIX в.

Кримската война (1853-1856г.) завършила с поражение за Русия. Подписаният в Париж мирен договор гарантирал цялостта на Османската империя и за дълго време Русия била изтласкана от политиката на Балканите и Европейския югоизток. Същевременно победата на Османската империя и нейните съюзници Англия и Франция дала възможност да се задълбочат реформите в империята. Още преди подписването на Парижкия мирен договор Англия и Франция настойчиво поискали от турското правителство публично да се ангажира със задълбочаването на реформите. Това довело до провъзгласяването от султан Абдул Меджид на поредния реформен документ, известен под името Хатихумаюн. В него се гарантирала защитата на личността, собствеността и честта на всички поданици на султана независимо от тяхната етническа или религиозна принадлежност. Новият реформен документ декларирал равните възможности на християни и мюсюлмани за заемане на държавни длъжности, учене в държавните военни училища и съдебното дело. Предвиждало се създаването на смесени съдилища, въвеждането на търговски и наказателен кодекс, усъвършенстване на данъчната система и др.
Малко по-късно турското правителство приело закон за земята (1858г.), закон за рудниците (1869г.), закон за унифициране на мерките и теглилките (1869г.). Осъществена била и административна реформа, която се изразявала във формирането на нови териториални единици – вилаетите, като по-голамата част от българските земи влизали в така наречения Дунавски вилает. Наред с тези реформи била модернизирана и армията, която била организирана по западен образец.
Реформите, които турското правителство прокарва, са резултат, както от европейския натиск, така и от необходимостта да се тушира недоволството в балканските провинции на империята. В началото на XIX в. радикалните промени в стопанския и социален живот на българското общество създават и реални предпоставки за активизиране на политическите движения сред българите. Твърде голямо значение за този процес имат и руските военни кампании на Балканите от 1806-1812г. и 1828-1829г. По време на първата кампания българската емиграция във Влашко сформирала самостоятелни отряди, които активно се включили на страната на руската армия по време на военните действия на балканска територия. Това е времето, когато Софроний Врачански в молбата си до руския главнокомандващ развива идеята за политическата автономия като начин за решаване на българския политически въпрос. Тази идея по-късно търпи развитие и ангажира определена част от българската емиграция.
Българите взимат активно участие в борбите на другите балкански народи. Масово участват в двете сръбски въстания от 1804 и 1813г., както и в гръцката революция от 1821г. По време на военната кампания от 1828-1829г. българите участват в опитите за решаване на българския политически въпрос. Стига се до там, че се развива тезата за автономия на българите в Добруджа. Идеята за автономия не привлича вниманието на руския цар, а депутацията начело с Александър Некович, която направила опит да се срещне с руския цар Николай I във военния лагер при Шумен, всъщност целяла българите да бъдат удостоени с покровителството от страна на Русия – такова, каквото тя дава на православните, живеещи в Молдова, Влашко, Сърбия и Гърция. Българските пратеници обаче не били допуснати до императора, а техните искания нямали последствия.
Военните кампании на Русия, които завършили с успех, давали надежда на българите, че с помощга на Русия ще бъде решен и българският политически въпрос. Тази надежда е свързана и с избухването на бунтове и завери, целта на които е да се предизвика руската намеса на страната на българите. Така например през 1833-1835г. група български патриоти, между които Велчо Атанасов, Георги Мамарчев, Димитър Софиянлията пристъпили към подготовка на въстание с център Търново. Малко след това се разбунтувало населението в Северозападна България, като избухнало Нишкото въстание през 1841г., а през 1850г. под ръководството на Иван Кулин и Петко Маринов избухнало Видинското въстание. Активизирала се и емиграцията във Влашко, която в три последователни години – 1841, `42, `43г. замислила и се опитала да организира три поредни бунта (Браилските бунтове).
Тези политически изяви представляват един нов етап в развитието на освободитерните борби на българите. Ясно се демонстрира решителността да бъде решен българският политически въпрос. Всички тези опити за постигане освобождението на България завършили с неуспех, като главната причина трябва да бъде потърсена в локалността на събитията, липсата на ръководен център, а също така и нежеланието на Русия да се ангажира с решаването на българския политически въпрос. Политическата активност на българите е свързана и с икономическия просперитет на българското общество. В годините след Кримската война западните капиталовложения в Турция рязко се увеличили. Със западни капитали възникнали първите модерни банки, започнало модернизирането на пристанищата по Дунав и Черно море, а по време на управителя на Дунавския вилает Мидхат паша (1864-1868г.) били построени над 3 000 километра нови пътища. Всичко това стимулирало както селското стопанство, така и манифактурните и фабрични производства. Възрожденската буржоазия натрупала значителен стопански опит и обществено влияние. Благодарение на нарасналите си материални възможности тя придобила самочувствие и през шейсетте и седемдесетте години на XIX в. станала инициатор не само на значителни прояви в областта на културата, но и в политическото възраждане на българите.
Първите прояви на засилена политическа активност в българското общество са свързани с името и дейността на Георги Раковски. Липсват сведения за точната му рождена дата, но със сигурност се знае, че той се е родил през месец април 1821г. в Котел. Бащата на Раковски – Стойко Попович се занимавал с шивачество и откупвачество на данъци, а майка му – Руска Мамарчева е сестра на капитан Георги Мамарчев. Известно е, че според традициите Раковски е бил кръстен на дядо си Съби. Малко по-късно той взима името на вуйчо си Георги в знак на преклонение пред неговата дейност.
Животът и политическата дейност на Раковски са изследвани от много историци. Най-ранният биографичен очерк за него е направен от известния възрожденски деец Васил Стоянов още през 1866г. След Освобождението интересът към Раковски нараства и почти няма изследовател на възрожденската епоха, който да не се е занимавал с неговата дейност. Най-голяма стойност имат изследванията на Иван Шишманов, Димитър Страшимиров, Михаил Димитров, Михаил Арнаудов, Веселин Трайков, Крумка Шарова. Важно значение за очертаване реалното присъствие на Раковски в живота на българското възрожденско общество имат и свидетелствата на негови съвременници и съратници като Иван Касабов, Марко Балабанов, Сава Доброплодни и др.
Биографите на Раковски предлагат различни периодизации ва неговата дейност. Според Александър Бурмов в живота му могат да бъдат очертани два периода – първият обхваща времето от 1821 до 1855г., а вторият – от 1856 до 1867г. Други автори са склонни да очертаят повече периоди. Така например според Сиделников могат да се откроят четири периода – първият – от 1821 до 1854г., вторият – от 1855 до 1860г., третият – от 1860 до 1863г. и четвъртият – от 1864 до 1867г. Основа на тази периодизация е емигрантският живот на Раковски и плановете за освобождение на България.
Според запазените свидетелства Раковски тръгва на училище на 7 години. Първоначално учи в елинобългарското училище в Котел, а малко по-късно отива в Карлово при известния учител Райно Попович. В края на 1837г. Раковски заминал за Цариград, където се записал в едно от най-реномираните по онова време гръцки училища в Османската империя – “Великата народна школа”, намираща се в квартала Куру чешме. По време на престоя си в Цариград Раковски е издържан от известния котленец Стефан Богориди, който заемал висок пост в турската администрация. В гръцкото училище Раковски получава много добро образование, свободно ползва седем езика, между които латински, арабски и персийски. Енергичен и амбициозен, той успява да се наложи като безспорен ерудит сред българите в Цариград.
Според някои непотвърдени свидетелства през 1841г. Раковски заминал за Атина с намерението да продължи образованието си. Там той се сближил с Иларион Макариополски и под влияние на гръцкото революционно движение двамата създали “Македонско дружество”, целта на което била освобождението на България.
По-новите изследвания дават основание да се приеме за по-вероятно, че през 1841г. Раковски не е бил в Атина, а само е поддържал кореспондентска връзка с учещите там българи. От тях той и Иларион Макариополски разбрали за готвеното от гърците въстание в Тесалия. По-вероятно е да се приеме, че разбирайки за усилията на браилските българи да организират чета, която трябва да премине в България, Раковски е заминал през тази година за Браила. Безспорно е обаче, че през лятото на 1841г. Раковски напуска Цариград. Когато той пристига в Браила, замислената инициатива за подготовка на чета вече се е била провалила. Въприки този неуспех Раковски решил да продължи започнатото дело и пристъпил към разработване на нов план за действие. Според този план българската емиграция в Бесарабия, Влашко и Молдова трябвало да подготви две добре въоръжени чети, които да преминат в българските земи от Галац и Браила и да вдигнат българите на въстание. През февруари 1842г. обаче браилската полиция разкрила заговора, Раковски бил заловен и съден в Букурещ. Фактът, че той бил с гръцки паспорт го спасил от смъртното наказание, на което бил осъден. Раковски успял да емигрира в Марсилия, където останал две години. През 1846г. той се завърнал в Котел, но тук бил наклеветен пред турските власти от котленските чорбадгии и заедно с баща си бил затворен в цариградски затвор. След близо три години и половина бил освободен и решил да остане в Цариград. Известно време Раковски се занимавал с търговия и адвокатство. Имал планове да построи малка фабрика в съдружие с поляк. Слуховете обаче за готвената война срещу Русия дали друга насока в неговия живот.
В навечерието на Кримската война Раковски пристъпил към изграждане на “Тайни общества”, които имали за цел да подпомогнат руското настъпление. Първото такова общество било изградено в Цариград, а с помощта на свои съмишленици Раковски успял да създаде тайни общества и в Русе, Шумен, Видин, Търново и други градове. Тайните общества трябвало да подготвят българите за предстоящото навлизане на руската армия, като се сформират въоръжени отряди, които да се включат в армията. Малко по-късно, след като войната започнала, Раковски успял да издейства назначението си за преводач в турската главна квартира, като същевременно той продължавал да ръководи и създадените вече тайни общества. Много скоро обаче Раковски бил арестуван по обвинение в шпионаж в полза на Русия, но по пътя за Цариград, където е трябвало да бъде съден, той успял да избяга.
През лятото на 1854г. Раковски сформирал малка чета, с която действал в Котленския балкан, но обратът в Руско-турската война го накарал да разпусне четата и да напусне завинаги Османската империя. В началото на 1855г. Раковски се установил във Влашко, а през 1856г. – в Нови Сад (Австрия). Тук в печатницата на сръбския публицист Медакович, Раковски успял да отпечата “Предвестник горского пътника”. Това е първият му самостоятелен петатан труд, в който той развива тезата, че положението на българите може да се подобри, само ако реформите в Османската империя се задълбочат. На следващата година Раковски започнал да издава и своя първи вестник “Българска дневница”, в който той разгръща активна пропаганда в полза на българите в борбата им с Цариградската патриаршия. По страниците на вестника Раковски се спира на българския политически въпрос, което дава основание на австрийската полиция през октомври 1857г. да спре вестника поради неговата антитурска насоченост. През април 1857г. Раковски завършил и последната трета редакция на поемата “Горски пътник”. В окончателния вариант на поемата, за разлика от “Предвестника”, българският политически въпрос трябва да се реши по пътя на въоръжената борба. Безспорно това е една еволюция във възгледите на Раковски, който окончателно възприема въоръжената борба като средство за решаване на българския политически въпрос.
След спирането на вестник “Българска дневница” на 9 ноември 1857г. Раковски бил експулсиран от Австрия. За кратко време той се установил във Влашко, а от началото на 1858г. в Одеса. По време на краткия си престой в градовете Галац и Яш Раковски съдействал на бесарабските българи пред молдовския княз Никола Богориди – негов съученик от Цариград, за откриване на българска гимназия в Болград. По време на престоя си в Одеса Раковски осмисля натрупания до тогава революционен опит на българите и изготвя Първия си план за освобождение на България. Известната изследователка на политическите движения в българското възрожденско общество Крумка Шарова приема, че това е първият план, в който националната революция се подготвя и ръководи от единен център. Анализирайки плана, тази теза се потвърждава. Раковски предвижда всенародното въстание да се ръководи он един център, който той нарича “Тайна канцелария” (“Главна канцелария”). Тази канцелария представлява политическия център, който подготвя и осъществява революцията. За да се гарантира успехът на бъдещото въстание било необходимо да се изберат подходящи лица, които да събират средства. Те били организирани в така нареченото “Благотворително общество”, целта на което е да финансира политическите замисли на “Тайната канцелария”. Било предвидено да се изпратят специални пратеници в Париж, Петербург, Атина и Белград, които трябвало да съгласуват действията на тайното общество с действията на сърби и гърци и да пропагандират българската кауза в Париж и Петербулг. Бъдещото въстание Раковски разглежда като една предварително подготвена акция, която трябвало да избухне едновременно и да обхване изцяло българските земи. При евентуален неуспех на подготовката се предвиждало въстанието да обхване само Видинско и Търновско. Анализирайки Одеския план на Раковски, Крумка Шарова отбелязва и наличието на едно друго ниво на организираност – “Военно станище”. Според нея то представлява своеобразно ръководство на действията на въстаниците, въпреки че статутът му не е много ясен.
Като цяло Одеският план на Раковски представлява един нов етап в развитието на българдсия политически въпрос. За първи път се предвижда едно централно ръководство на подготовката и осъществяването на въстанието в българските земи. Макар и твърде ефимерно, формирането на така нареченото “Благотворително общество” представлява и първият опит за решение на най-важния въпрос – финансирането на бъдещото въстание. Може да се приеме, че този план представлява и първи опит трайно да се реши българският политически въпрос, като се съобразява с политическите реалности в Европейския югоизток и с развитието на Източния въпрос. Според някои изследователи следващите планове на Раковски представляват повторение на основния замисъл в Одеския план, като само се променят в зависимост от политическото състояние на Балканите. Крумка Шарова отива и по-далеч като вижда във формирането на БРЦК реализация на замисъла на Раковски за единно ръководство на националната революция.
В Одеса Раковски се отдава и на книжовни и научни занимания. Там той публикува “Показалец” – ръководство за събиране на исторически сведения за българите. В Одеса той подготвя и своето историческо произведение “Няколко речи О Асеню Перволу” Императорската цензура в Одеса не дава възможност на Раковски да публикува някои свои работи за църковното национално движение, но отпечатания “Показалец” го прави изключително популярен.
По същото време план за освобождение на България прави и друг емигрант в Русия – Иван Кишелски. Това дава основание на някои историци да предположат, че неговите идеи са оказали влияние върху Раковски и изготвения от него план. Това е трудно да се докаже, но безспорен е фактът, че все повече българи в емиграция се вълнуват от въпроса как да се освободи България.
В края на петдесетте години обстановката на Балканите рязко се променила. Това се дължи на засилените действия на Сърбия към подготовка на война с Турция. Амбициозният сръбски княз целял отстраняването на турските гарнизони от големите сръбски градове и Белград, което довело до широка военна подготовка и поощряване на революционните движения в Босна и Херцеговина. Тази промяна на Балканите дала основание на Раковски да се възползва от благоприятния момент за организиране на въоръжени акции срещу Високата порта и да замине за Белград. През лятото на 1860г. той се установил в сръбската столица. Издействал разрешение за издаване на български вестник и на 1 септември 1860г. излязъл първият брой на най-известния отпечатан от Раковски вестник “Дунавски лебед”. Вестикът се пише на български и френски език като целта му е да бъдат запознати европейските представители в Белград с исканията на българите. Раковски разполагал с изключително добра кореспондентска мрежа, което дапринася за обиктивността на информацията, а патриотичната насоченост на материалите прави вестника изключително популярен.
През 1861г., когато сръбско-турските отношения сериозно се обтегнали Раковски започнал да работи по изготвянето на нов план за освобождението на България. В края на 1861г. той изготвил плана си, който е известен в научната литература като Белградски или Втори план. Може да се приеме, че Белградският план на Раковски представлява една конкретизация на идеите, залегнали още в Одеския план от 1858г. Освобождението на България Раковски свързва с организирането на всенародно въстание, ръководено този път от Привременно правителство. За разлика от Първия план обаче сега бъдещото въстание трябвало да бъде съгласувано с политиката на Белград. Предвиждало се на сръбска територия да се сформира един добре въоръжен полк (легия) от 1 000 души, който след избухването на сръбско-турската война трябвало да премине в българските земи, да се придвижи по билото на Стара планина към Търново, където със специална прокламация щяло да бъде обявено въстанието. Според замисъла на Раковски докато легията стигне до Търново въстаналите българи ще са над 150 000, а когато достигне до Черно море – над половин милион. Белградският план предвижда създаването на комитет в Търново, който трябва да подготви въстанието и да осигури помощта от страна на българите в Румъния, и Гърция. В хода на настъплението на полка по билото на Стара планина трябвало да се сформира и Привременно правителство (началство),чийто устав бил изработен през 1862г.
След като планът бил готов Раковси влязъл в контакт със сръбското правителство и успял да получи разрешение за сформиране на легия. Същевременно във вестник “Дунавски лебед” той отправил призив към българите да се запишат в легията и на този призив през пролетта на 1862г. в Белград се отзовали около 600 доброволци, които сформирали Първата българска легия.
Между участниците в легията са известни хайдушки войводи, които се превърнали в национални революционери, като Иван Кулин, Христо Македонски, Стефан Димов-Караджата, Ильо Марков и др. Там получил революционното си кръщение и Васил Левски.
Едновременно с организацията на легията Раковски изпратил свои агитатори в страната. Те трябвало съгласно плана да осъществят връзки с действащите по места хойдушки чети с оглед обединението на всички налични български въоръжени сили в единен въстанически поток. Задачата им била също да агитират населението да се готви за предстоящото въстание. Голяма агитационно-пропагандна роля изиграли поемата “Горски пътник” и в. “Дунавски лебед”, който добил значение на главна трибуна на революционната подготовка.
Междувруменно обаче събитията се развили неблагоприятно. Българската легия, на чело с Раковски, взела участие в започналия сръбско-турски военен конфликт. Във военните схватки с турския гарнизон при Белградската крепост българските легионери проявили храброст и бойно умение, но конфликтът се уредил по дипломатически път, а легията била разпусната. Така планираното въстание в България се осуетило.
Печалният край на легията и неуспехите в единодействието със Сърбия силно разочаровали Раковски. Неговите енергични дипломатически преговори като сръбски пратеник за разбирателство и общи действия с Гърция и Черна гора през 1863г. също се провалили. Той се убедил, че правителствата на тизи страни използват взаимодействието си с българите за решаване на свои проблеми без сериозни намерения за траен съюз и взаимноизгодно сътрудничество. Това го принудило да направи някои корекции в своята първоначална така наречена четническа тактика.
През септември 1863г. Раковски се установил в Букурещ. Там заедно със свои съмишленици и последователи той създал в края на 1866г. нова революционна политическа организация, известна под името “Върховно народно българско тайно гражданско началство.” Задачата й била да формира въоръжени чети, да ги изпраща в България и да координира техните действия. По този начин Раковски искал да създаде единна българска въоръжена четническа армия, подчинена на общ стратегически замисъл и строга дисциплина. Раковски изработил специален устав – “Привременен закон за народните горски чети от 1867-мо лето”. В него Раковски доразвил политическата си идея за четническата тактика на революционното движение. Докато по-рано той отдавал първостепенно значение на външните сили като съюзници в борбата срещу общия неприятел, сега акцентът на неговия стратегически замисъл падал върху собствените сили на българския народ. Основната идея, заложена в Закона за народните горски чети, е чрез изграждането на единна четническа армия, състояща се от множество отряди под общо командване, българското движение да се освободи от опеката на чужди сили и от влиянието на случайни конюктурни обстоятелства. По този начин Раковски се доближавал до идеята за превръщане на българската национална революция в еманципирана самостоятелна политическа сила, която при благоприятни обстоятелства в развоя на Източния въпрос ще може да упражни нужното въздействие върху хода на събитията в желаната посока с оглед на българските интереси.
В научната книжнина съществуват различни мнения по въпроса до колко Раковски и неговите най-близки съмишленици съумяват да пристъпят към реализация на идеите, залегнали в “Привременния закон”. Някои автори приемат, че по времето, когато Раковски е завършил своя Трети план за освобождението на България, той е бил изместен от дейците на Добродетелната дружина и Тайния комитет в страни от революционното движение. На противоположно мнение е Александър Бурмов, който смята, че въпреки затрудненото положение Раковски е успял да консолидира една група близки до него дейци, с които е разгърнал значителна дейност за популяризирането и осъществяването на четническата тактика. Същият автор приема дори, че “Привременният закон” е колективно дело. Според него през декември 1866г. Раковски заедно с Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Панайот Хитов и Христо Македонски основал Върховно народно българско тайно гражданско началство. Това началство изработило “Привременния закон” и от началото на 1867г. пристъпило към подготовка и изпращане на въоръжени чети в България.
Анализът на документите дава основание да се приеме, че текстът на “Привременния закон” е изготвен от Раковски и след това е одобрен от неговите сподвижници. В началото на 1867г. било учредено Върховното началство, в което влизали като председател – Любен Каравелов и Рафаил Атанасов, като подпредседател – Панайот Хитов, като съветници – Ильо Марков и Филип Тотю. Спорен е въпросът до колко Любен Каравелов участва във Върховното началство, но Крумка Шарова доказва съществуването на известна координация в действията на изградения от Каравелов през пролетта на 1867г. Български комитет в Белград и групата на Раковски.
След като планът бил завършен Върховното началство се опитало под ръководството на Раковски да пристъпи към неговото реализиране. Липсата на средства обаче попречила на идеята за изграждане на единна четническа армия. Това принудило Панайот Хитов и Филип Тотю да влезнат в контакт с Добродетелната дружина и да се договорят с нейни средства да бъдат въоръжени две чети, с които да преминат в България. Замисълът на Добродетелната дружина не предвиждал разгръщането на мащабни четнически действия, а само да се демонстрира готовност за евентуално бъдещо въстание, организирано съвместно със Сърбия. Що се отнася до дейността на Панайот Хитов и Филип Тотю, някои от по-старите автори приемат, че те са действали фактически от свое име без съгласието на Раковски. Всъщност може да се приеме тезата, че официално пред Добродетелната дружина те поели ангажимента да не вдигат въстание в България, но всъщност идеята била след преминаването в българските земи да се вдигне въстание.
С материалната подкрепа на Добродетелната дружина Панайот Хитов (1830-1918) подготвил две малки чети с които през пролетта на 1867г. се отправил към България. Едната чета от около 30 души на чело с Хитов се прехвърля през Дунава на българска земя при Тутракан и се насочва към Котленско, а после към Сливенския Балкан. Между участниците в четата са Васил Левски като знаменосеч, бившият хайдушки войвода Желю Христов и др. Другата чета, състояща се от 35 души, под командването на Филип Тотю (1830-1907г.) се отправя към Свищов. Тя обаче попаднала на засада при с.Върбовка (дн. Севлиево) и била разгромена. Филип Тотю заедно с неколцина четници успял да се спаси и се присъединил към Хитовата чета. Походът им продължил по билото на Балкана в западна посока. След близо тримесечен престой в България четата се оттеглила в Сърбия. Междувременно Раковски се разболял тежко и на 9 октомври 1867г. починал.
Заслугите на Георги Раковски за политическото възраждане на българското възрожденско общество са огромни. Той пръв успява да осмисли българския политически въпрос като част от големия Източен въпрос. Това се вижда от опитите му да се разреши българският политически въпрос със съвместна акция с другите балкански народи. Раковски пръв разработва един цялостен план за организиране на въстание в българските земи, като предвижда формирането на единен ръководен център. Той успява да очертае тактиката и стратегията на освободителното движение. Същевременно Раковски има и безспорни заслуги в областта на просвещението. Той е талантлив писател и публицист, историк и етнограф, което му дава възможност умело да съчетае качествата на революционер и просветител. Това му отрежда място сред най-големите възрожденски дейци в предосвобожденска България.
Успоредно с политическата дейност на Раковски през шейсетте години на XIX в. видимо активизиране настъпило и сред създадените още по време на Кримската война емигрантски организации в Букурещ и Одеса. Първоначално след подписването на Парижкия мирен договор и Добродетелната дружина, и Одеското българско настоятелство насочили вниманието си към просветното дело. Двете организации разполагали със значителни материални средства, което им позволило да разгърнат широка благотворителна дейност. С тяхна помощ в Букурещ, Браила, Галац, Болград и в редица български силища из Бесарабия и Южна Русия били открити училища. Десетки младежи получили възможност да продължат образованието си в Русия, Влашко и Средна Европа.
В средата на шейсетте години политическата обстановка на Балканите се променила и това неминуемо се отразило върху дейността на Одеското настоятелство и Добродетелната дружина. По инициатива на руския посланик в Цариград ген. Игнатиев започнала мащабна акция, целяща възстановяване влиянието на Русия в Европейския югоизток чрез създаване на голяма “югославянска” държава. Проектът предвиждал Сърбия с материалната подкрепа на Русия да започне война с Турция, а в България да се вдигне въстание. След евентуалната победа над Турция в българските и сръбските земи трябвало да се изгради общо “югославянско царство”, на чело със сръбския княз, като в рамките на новата държава българите трябвало да получат автономия. Планът на Игнатиев бил приет с ентусиазъм от Добродетелната дружина и тя поела по-нататъшното му реализиране.
В Букурещ се провело събрание на представителите на българската емиграция, което приело проектодоговор за съвместни действия със сръбското правителство. В България били изпратени четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, а през есента на 1867г. в Белград била сформирана Втората българска легия. Сърбия обаче се дистанцирала от руските планове. Легията била разпусната, а с това и цялата акция претърпяла неуспех.
През следващите години Добродетелната дружина отоново насочила вниманието си към благотворителна дейност. Единствената по-сериозна политическа инициатива била предприета през януари 1869г., когато Добродетелната дружина изпратила мемоар до конференцията на Великите сили в Париж, свикана по Критския въпрос. В мемоара се предлагало създаване на българо-турско дуалистично царство. Този проект, макар и съобразен с тогавашната руска политика за запазване на статуквото на Балканите, останал извън полезрението на Парижката конференция и предизвикал окончателното политическо дистанциране на Добродетелната дружина. Представителите на тази организация били подложени на критика от революционната емиграция и фактически до лятото на 1876г. останали изолирани от освободителните борби на българите.
Малко по-различна била съдбата на Одеското българско настоятелство, което след неуспеха на акцията през 1867-1868г. продължило според възможностите си да подкрепя инициативите на революционните организации в Букурещ чак до Освобождението.
През шейсетте години на XIX в. се появила още една емигрантска формация, възникнала във връзка с извършения през февруари 1866г. държавен преврат в Букурещ. Превратът, довел до свалянето на княз Александър Куза, засегнал чувствително интересите на Турция и Портата започнала да струпва военни сили на дунавския бряг. Реалната опасност от въоръжен конфликт принудила румънското правителство да потърси съюзник в лицето на многобройната българска емиграция. Най-близкият съратник на Раковски Иван Касабов възприел идеята за българо-румънско сътрудничество и през март 1866г. създал Таен български централен комитет (ТБЦК). Основната задача на комитета се свеждала до подготовката на въстание в България, което се разглеждало като част от по-мащабна акция срещу Турция с участието на всички балкански народи. Цялостната дейност на ТБЦК трябвало да бъде подкрепена материално от новото румънско правителство.
След учредяването на централния комитет в Букурещ Касабов и неговите съмишленици пристъпили към създаване на подразделения на Тайния комитет в по-големите дунавски градове. Били изработени устав и програма на ТБЦК, а в емигрантския печат започнала шумна революционна пропаганда. Скоро обаче напрежението между Букурещ и Цариград било преодоляно и ТБЦК трябвало да продължи дейността си без чужда помощ. Първата самостоятелна изява на комитета била свъзана с издаването на брошурата “България пред Европа”.
Дейността на ТБЦК имала силен ефект сред българското население. За две години комитетът успял да привлече вниманието на европейската дипломация и с шумните се акции около изпращането на своите мемоари и брошури съдействал за политическото активизиране на българите. Вътрешните разногласия обаче, както и липсата на финансови средства, довели до саморазпадането на ТБЦК през 1868г. Въпреки това по-активните му членове не прекратили революционната си дейност. С натрупания вече комитетски опит те се превърнали в ядро на възникващите политически формации сред българската емиграция.
Пак в духа на плановете, начартани от Раковски, други негови сподвижници – двамата хайдушки войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа, решават да предприемат нова четническа акция през 1868г. На 6 юли те преминават с дружината си р.Дунав не далеч от Свищов при устието на р.Янтра. Оттам започва техният легендарен поход към Балкана под бойното знаме, върху което се чете “Свобода или Смърт”. Според предварително набелязания план четниците трябвало да формират Привременно българско правителство в Балкана, което да обяви и оглави всеобщо въстание.
Още със стъпването й на българска земя четата попада на вражески потери и започват редица ожесточени кръвопролитни битки. В драматичните сражения във Великотърновско и Севлиевско четниците проявяват невероятна храброст и себеотрицание. Повечето четници са убити, Стефан Караджа е ранен и откаран в Русе, но войводата Хаджи Димитър продължава похода по билото на Стара планина, не далеч от връх Бузлуджа. На 18 юли в последната битка почти всички загиват, включително и Хаджи Димитър.
Четническата акция от 1868г. има широк политически отзвук както в страната, така и сред европейската общественост. Тя вдъхва кураж и самочувствие на българите, а в Европа научават, че те вече са готови да воюват до смърт за свободата си. Високата порта е силно разтревожена от тази неочаквано дръзка проява и става по-отстъпчива и благосклонна към българските искания за независима църква.
Развитието на националноосвободителното движение през петдесетте и шейсетте години на XIX в. не остава без последствия за по-нататъшното развитие на българското общество. Сред българите започнали да се разпространяват масово позиви, брошури, бунтовни прокламации, думите “комита” и “комитет”, с които турците наричали българските революционери, добили широко разпространение. Особено силно влияние върху българското общество оказват двете български легии, организирани в Белград, четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Техните военни действия били хиперболизирани, но възраждали самочувствието на българите.
Същевременно драматичните събития, пред които се изправила революционната емиграция в Румъния и Сърбия през шейсетте години на XIX в., породили сериозна криза в българското националноосвободително движение. ТБЦК и неговите по-късни издънки в лицето на “Българско общество” и “Млада България” се саморазпаднали. Добродетелната дружина се дискредитирала в очите на българите и изгубила част от своя авторитет, благодарение на проекта за дуалистична българо-турска монархия. Одеското настоятелство нямало възможност за политически инициативи. Неудачни били и опитите за сътрудничество със Сърбия и Румъния. Плановете на Раковски за всенародно въстание останали нереализирани. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа предизвикала продължителни спорове относно тактиката на революционното движение. Сред българската емиграция ясно се очертали две големи групи – групата на “старите” и групата на “младите”. Изходът от тяхното противоборство ще предопредели посоките на по-нататъшното развитие на българския политически въпрос.

Църковно-национална борба през Възраждането

2008-05-21T01:18:00.000-07:00

Тема-14.

Църковно-национална борба през Възраждането

След завладяването на Търново и заточването на патриарх Евтимий постепенно Търновската патриаршия е понижена в сан и преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Трудно е да се определи кога точно е ликвидирана Търновската патриаршия, т.к. няма документ, посочващ годината на това събитие. Това предизвиква и редици мнения сред историците. Така например Юрдан Трифонов приема, че това е станало между 1394 и 1416г. Марин Дринов пък поставя края на Търновската патриаршия между 1394 и 1402г., а гръцкият историк Тархиаос посочва, че най-вероятно това е станало между 1416 и 1438г. Трябва да се посочи и това, че съобразно един акт на Българската екзархия от 11 май 1872г. се разбира, че окончателното подчинение на Търновската патриаршия става по времето на цариградския патриарх Митрофан III в 1570г.
Твърде големите различия относно края на самостоятелната търновска църква показват, че действително става въпрос за един твърде дълъг процес, който най-вече обхваща времето между 1394г. и средата на XV в. Така или инача същината на този процес се състои в принизяването в сан на Търновската патриаршия и включването й в диоцеза на Цариградската патриаршия. Подчинението на Търновската от Цариградската патриаршия не е оценено еднозначно от българските историци. Едни автори, като Петър Ников, приемат тезата, че веднага след ликвидирането на самостоятелната българска църква започва процесът на асимилация от страна на гръцкото духовенство. Други автори пък приемат, че в контекста на борбата на кръста срещу полумесеца Цариградската патриаршия има определени заслуги за консолидирането на православните хриситяни на Балканите.
Статутът на православната църква в Османската империя бил регламентиран от официалното законодателство. Постепенно всички православни институции били обединени под прякото подчинение на Цариградската патриаршия. Така тя поема окончателно ролята на едствен официален представител на всички православни християни в Османската империя до средата на XVIII в.
Проблемите на църковно-националното движение през Възраждането са обект на многобройни изследвания като може би най-доброто от тези изследвания е това на Петър Ников – “Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и движения.” В това свое изследване Петър Ников се спира главно на втория етап от църковно-националното движение – този след Кримската война. На базата на многобройни, издадени от него документи, той ясно очертава основните насоки в българо-гръцкия църковен спор. На проблемите на църковно-националното движение до Кримската война отделя внимание Зина Маркова в изследване, посветено на първите сблъсъци на българите с гръцкото духовенство. Съществен принос за изясняване на една или друга страна от църковно-националното движение имат Юрдан Трифонов, Иван Снегаров и други автори.
Почти всички изследователи на цълковно-националното движение отделят голямо внимание на причините за възникването на българо-гръцкия църковен спор. Особено внимание се отделя на промените, които настъпват в Цариградската патриаршия през XVII – XVIII в. Постепенно животът на православната църква започнал да се подчинява на господстващите по това време в османското общество нрави и морал. Ръководството на Цариградската патриаршия преминало изцяло в ръцете на формиралото се в столицата Цариград фанариотско съсловие. Фанариоти започнали да се наричат богатите гръцки фамилии, които се заселили в цариградския квартал “Фенер”, в близост до Патриаршията. Постепенно обособилите се няколко фанариотски фамилии започнали да водят една подмолна борба за спечелване благоволението на висшата османска администрация, за да получат възможността да назначат свои представители в управлението на църквата и провинциите на империята. Така, с подкупи и подаръци, те си осигурили солидно влияние, като през XVIII в. окончателно се наложила и практиката да се откупват църковните постове. Така духовната власт се превърнала в обект на открита търговия и постоянни интриги. От обикновения свещеник до митрополита и патриарха всички духовни лица били принудени да плащат предварително значителни суми, за да заемат желания от тях пост. Тази практика, която носела името симония и била обичайна за Османската империя, води до разяждане устоите на православието, както и до укрепване позициите на гръцкото духовенство, което имало финансовата възможност да плаща подкупите. Красноречив пример за корупцията сред гръцкото духовенство представляват сведенията, давани от Софроний Врачански в неговото житие. Той описва перипетиите около заемането на свещеническия пост в Котел през 1762г. Първоначално гръцкият владика склонил да ръкоположи Софроний Врачански за свещеник, ако плати седемдесет гроша. Три дни по-късно обаче владиката върнал парите на Софроний под предлог, че се е явил друг къндидат, който давал сто и петдесет гроша. Едва когато Софроний се съгласил да плати сто гроша, владиката се съгласил да го направи свещеник.
През XVII и XVIII в. Патриаршията започнала да осъществява все по-силен контрол над православното население. Постепенно всички треби започнали да се заплащат, като някои гръцки епископи взимали от българското население за всяка литургия по 1000-2000 гроша. Всичко в църковното дело започнало да се продава, а стремежът за лично облагодетелстване от страна на висшия църковен клир довел до безконтролно увеличаване на църковните дела и такси.
По същото това време, в духа на осъществяваното Гръцко възраждане, широко разпространение получила идеята за възстановяването на някогашната Византийска империя. Оформена през XIX в. като една цялостна доктрина под името “Мегали идея”, тя била възприета от гръцкото духовенство като една своеобразна програма, целящя елинизирането на православното население в Османската империя. Така постепенно Цариградската патриаршия започнала да предприема открито настъпление срещу южното славянство. Започнало преследване на всякакви прояви на национална еманципация от страна на българи и сърби. В контекста на тази политика през 1766г. била унищожена независимата сръбска църква, а през 1767г. и Охридската архиепископия. Последвли десетилетия на съзнателно провеждане на политика, целяща налагането на гръцкия език и гръцката култура. Тази политика придобива най-завършен вид в посланието на патриарх Григорий V от 1819г., в което той задължавал гръцките духовници да разпространяват гръцкия език сред всички православни християни в Османската империя. Така, посредством църквата и гръцките училища, гръцкият език започнал да се налага повсеместно в управлението на епархиите, в книжовността и стопанския живот на българите. Постепенно гръцката грамотност започнала да се възприема като белег на образованост. Гръцките духовници, които активно участвали в ръководството на градските общини, все по-открито толерирали техните икономичиски и културни интереси, а всичко това пораждало реални предпоставки за възникването на сериозен конфликт между българите и гръцкото духовенство.
Първата поява на съпротива срещу гръцкото духовенство била организирана през 1824г. във Враца. Като повод за недоволството на българите послужил наложеният от врачанския епископ Методий извънреден църковен данък. Този данък бил наложен от епископа, за да се покрият финансовите му загуби, свързани със заемането на епископсия престол. По инициатива на влиятелния врачански търговец Димитраки Хаджитошев било съставено оплакване до търновския архиепископ Иларион Критски, в което се настоявало епископ Методий да бъде отстранен от власт, а на негово място да бъде назначен българинът Гаврил Бистричанин. Борбите на врачанското население се водели с променлив успех. Твърде значима роля в спора между българите и епископ Методий имал и архиепископ Иларион Критски. Той на думи подкрепял исканията на българите за отмяна на извънредния църковен данък, но на практика по негово указание Димитраки Хаджитошев бил аристуван. През юли 1827г. той бил обвинен в тайна връзка с Русия и подстрекаване на раята към бунт, което довело до това, че той е отведен във Видин и убит в тамошния затвор.
Подобни конфликти се развили през двайсетте и трийсетте години на XIX в. и в други български градове – Скопие, Самоков, Стара Загора, Нова Загора, Казанлък. Навсякъде българите настоявали гръцкото духовенство да бъде заменено с българско. В Скопската епархия борбата се водела срещу гръцкия митрополит Ананий. През 1827-1828г. българското население от града се оплакало пред Патриаршията от недостойните дела на Ананий. Поискано било да бъде назначен друг честен и непорочен митрополит. Няколко години по-късно, по инициатива на влиятелния скопски първенец Хаджи Трайко, българите предложили за митрополит да бъде избран поп Димитър. Цариградската патриаршия обаче отказала и отново изпратила в Скопие грък. В края на двайсетте години на XIX в.започнали бружения и в Самоковската епархия. Причината за тях е смъртта на гръцкия митрополит Игнатий I през 1829г. Българите настояли на увакантения митрополитски престол да бъде назначен Неофит Рилски. Но и тук Цариградската патриаршия не взела под внимание българските искания и отонво бил назначен грък – Игнатий II.
Всички тези събития дават основание да се приеме, че първите симптоми на зараждащия се българо-гръцки конфликт трябва да се отнесат към двайсетте и трийсетте години на XIX в. Изследователката на тези надигания Зина Маркова посочва, че те имат по-скоро неорганизиран и стихиен характер, като за това говори факта, че няма ръководство, което да направлява усилията на българите и до голяма степен борбата срещу гръцкото духовенство е инициатива на местни, а не на общонародни фактори.
Възникването на църковон-националното движение зависи от редица фактори, сред които най-значими са тези от социално-икономичиско и културно-просветно естество. През двайсетте и трийсетте години на XIX в. стопанските промени в българското общество станали необратими. Развитието на търговията и производствата в манифактурните предприятия създали реални условия за икономически просперитет на десетки селища в българските земи. Поставено било началото на фабричното производство. Така постепенно се оформила една твърде голяма търговско-лихварска и манифактурно-фабрична прослойка от българи, която натрупала значително състояние. Това довело до повишаване значението на българските първенци в управлението на градовете и влиянието им над турските власти. Безспорно това издигане на българската буржоазия засяга много от интересите на многобройните гръцки общности, живеещи в големите български градове. Постепенно съперничеството между българи и гърци придобило все по-остър характер, като икономическите противоречия все по-тясно започнали да се преплитат с културно-просветните. Така под привидното единство на правосавието започнали да се водят едни подмолни борби, които заплашвали да се превърнат в открити стълкновения между българи и гърци.
По същото това време султанското правителство предприело първите последователни реформени действия. През 1839г. бил създаден така наречения “Гюхански хатишериф”, провъзгласен пред европейските дипломати в Цариград веднага след възкачването на престола на султан Абдул Меджид. Реформеният документ целял да се подобри по европейски образец управлението в империята и живота на поданиците на султана. Ясно било декларирано желанието на султана да бъат изработени нови закони, които по европейски образец да гарантират живота, честта и имота на всички поданици на султана независимо от тяхната религиозна и национална принадлежност. Този реформистки документ, който бил широко разгласен в империята, дал реални предпоставки на българите да започнат една легална съпротива срещу гръцкото духовенство. Откритите действия били провокирани и от това, че в началото на трийсетте години подобен конфликт избухнал между цариградския клир и духовенството в съседното независимо Гръцко кралство. През 1833г., след като всички опити за намиране на някакъв компромис били изчерпани, била формирана независимата гръцка църква, което създало прецедент и показало, че монопола на Цариградската патриаршия може да бъде отстранен.
Действително борбата за църковна независимост на практика започва в края на трийсетте години на XIX в. и продължава до учредяването на Българската екзархия през 1872г. В този хронологичен ред ясно се очертават два периода – първият обхваща времето от 1839г. до Кримската война, а вторият – времето след Кримската война до възстановяването на независимата българска църква през 1872г. Разбира се съществуват някои нюанси в хронологията на църковно-националното движение. Някои изследователи предлагат като горна граница да бъде приета датата, когато е създаден ферманът, с който се разрешава създаването на Българската екзархия от 28 февруари 1870г. Други, не без основание, разглеждат църковно-народния събор от 1871г. и изборът на Антим I за екзарх през 1872г., както и последвалата схизма, като заключителна фаза на църковно-националното движение на българите.
Началото на организираното национално движение според Зина Маркова се свързва с така наречените “търновски събития” от 1839-1840г. През 1838г. починал митрополит Иларион Критски и за митрополит бил назначен гърка Панарет, който бил известен с откритата си омраза към българите. Панарет пристигнал в Търново на 6 юни 1838г., а няколко дни по-късно събрал подчинените му епископи и им поискал владичина. Всичко това довело до повишаване на църковните такси в Търновската епархия, което пък от своя страна възбудило недоволството на българското население. Своеволията на Панарет, незачитането на българските първенци в Търново довело до това, че те започнали да дайстват за неговата смяна. За разлика от събитията от двайсетте и трийсетте години на XIX в. този път била създадена една много солидна организация. В края на 1839г. от името на населението в шестнайсет подчинени на търновския митрополит каази били изготвени прошения до турското правителство и до Патриаршията, в които се разкривали злоупотребите на Панарет и се настоявало на негово място да бъде назначен българинът Неофит Бозвели (1789-1848). Едновременно с изготвянето на тези прошения била избрана и делегация в състав от трима души, която в началото на 1840г. заминала за Цариград, за да представи прошенията пред Патриаршията и пред Високата порта. Тази акция на търновци довела до това, че Патриаршията, опасявайки се, че турското правителство може да подкрепи този път исканията на българите, т.к. са представили прошения от всички каази на Търновската епархия, решила да подкупи делегацията и да осуети мисията. Същевременно, за да не предизвика отново недоволство в Търново, Патриаршията освободила Панарет, но за търновски митрополит бил назначен отново грък – Неофит Византиос. Неофит Бозвели бил определен за негов протосинкел. Същевременно му било обещано, че в най-скоро време той ще стане ловчански епископ.
Малко след пристигането на Неофит Византиос в Търново, през есента на 1840г. отношенията на новия владика с българското население отново се изострили. Неофит Бозвели отказал да заеме поста, а в знак на несъгласие с поведението на Неофит Византиос той напуснал Търново и отишъл в Лясковския манастир. Това самоволно напускане на Бозвели било наказано от Цариградската патриаршия. С помощта на турските власти той бил отведен от Лясковския манастир и заточен в Атон.
В заточение Неофит Бозвели прекарал до лятото на 1844г., след което се установил в турската столица Цариград. Там Неофит Бозвели решил да продължи борбата с Патриаршията, но като ангажира изцяло българите в турската столица.
Решението на Неофит Бозвели да остане в Цариград не може да бъде разглеждано като случайно хрумване. Всъщност той много добре разбирал, че ако трябва да продължи борбата срещу гръцкото духовенство, то това трябва да стане пред погледа на европейските дипломати в турската столица и да бъдат ангажирани известни и богати българи в Цариград. В своето изследване, посветено на църковно-националното движение, Тончо Жечев отбелязва, че през първата половина на XIX в. Цариград се оформя като един своеобразен български град. Действително по това време в Цариград живеят над 30 000 българи, много от които били богати и влиятелни търговци. Стотици българи работели в държавните манифактурни работилници, произвеждащи дрехи за армията. Един от най-авторитетните еснафи в Цариград бил абаджийският, чието седалище се намирало в Галата. През трийсетте и четиредесетте години на XIX в. в турската столица започнал да се обособява и един кръг от образовани българи, в който се отличавали Марко Балабанов, Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, Иларион Макароиполски и др.
Установявайки се в Цариград, Неофит Бозвели успял да превърне мнозина от цариградските българи в свои съмишленици. Особено деен последовател на Бозвели бил Иларион Макариополски (1812-1875). Иларион Макариополски трябвало да замине за Русия, за да продължи там образованието си, но не успял да стори това и се установил в Цариград. През септември 1844г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски осъществили контакт с Михаил Чайковски – поляк, работещ във френското посолство в Цариград. Михаил Чайковски бил представител на полската емиграция в Цариград, целта на която била освобождаването на Полша от руска власт, а това според емиграцията в турската столица могло лесно да се осъществи, ако се провокира един руско-турски конфликт, в който да се намеси и Европа на страната на Турция. По негово внушение Неофит Бозвели и Иларион Макариополски решили да водят борба срещу Цариградската патриаршия с легални средства. Всъщност Неофит Бозвели много добре разбирал, че българо-гръцкият църковен спор можел да бъде решен само с помощта на турското правителство. Затова действията на двамата църковни дейци били винаги в рамките на закона и имали за цел да спечелят благосклонното отношение на турското правителство към българите. Всичко това дава основание на двамата българи веднага след срещата с Михаил Чайковски да изготвят подходящи молби до турското правителство, в които те формирали няколко основни искания. Неофит Бозвели отделил специално внимание на обосновката на изложените искания. Той разкрил беззаконията на гръцките владици в отношенията им с българите и предупреждавал, че ако не се вземат мерки от страна на турското правителство, то недоволството на българите може да придобие опасни за Османската империя размери. На второ място Неофит Бозвели акцентирал върху лоялността на българите към Високата порта. Той остро нападнал и руската политика на Балканите, като посочвал, че руско-турските войни предизвиквали единствено беди за българите, принуждавайки ги да се изселват. В молбата на Бозвели били оформени шест главни искания – българите да имат правото да се управляват от български духовници, които да бъдат избирани от епархиите; да откриват свои народни училища; да получат правото да издават свободно български вестници и книги; да се открие българска църква в Цариград; в българските градове да се създадат смесени съдилища от българи и мюсюлмани, в които българите да могат да се защитават от гръцките интриги; да се формира специална българска делегация, която независимо от Патриаршията да може да излага исканията на българите пред турското правителство.
По същество молбата на Макариополски повтаряла същите искания, каквито формулирал Бозвели. Може да се приеме, че тези прошения на Бозвели и Макариополски от септември 1844г. представляват една първа програма на църковното движение, в която се очертават ясно основните насоки на културната и националната еманципация на българите.
Турското правителство, в лицето на великия везир Мехмед Али, погледнало благосклонно на двете прошения. В началото на 1845г. Неофит Бозвели бил приет от него, както и от министъра на външните работи, които дали да се разбере, че Високата порта ще изпълни българските искания. За целта обаче турското правителство решило да свика събрание на представителите на всички общини от българските земи, които трябвало дъ потвърдят исканите от Бозвели и Макариополски реформи. Това дало основание на двамата водачи да предприемат сериозни мерки за сплотяване на цариградската колония и да се организира максимално добре предстоящото събрание. От средата на април 1845г. представители от вътрешноста на страната започнали да пристигат в Цариград и междувременно в навечерието на събранието Неофит Бозвели приготвил нов мемоар до Високата порта, който трябвало да бъде подписан от пристигащите делегати, че пратениците на общините ще подкрепят исканията на българите. Това обаче не се случило. Голяма част от тях се страхували да се обявят срещу Патриаршията, а представителите на Търново и Пловдив се обявили за поддръжници на политиката на Патриаршията. Единствено русенският пратеник подал молба до Портата и бил приет от министъра на външните работи. Провалът на замисленото събрание показва, че на българите не им е лесно да се обявят открито срещу Патриаршията, която символизира единството на православието. Явно става, че за да се постигнат някакви успехи, трябва да се води насочена пропаганда срещу Патриаршията, както в българските епархии, така и в Цариград. За да се утвърдят като лидери Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, през лятото на 1845г. били официално опълномощени от българските еснафи в Цариград да ги представят по всички верски въпроси пред Високата порта. Веднага след това Бозвели подготвил нова молба до турското правителство, в която отново настоявал българи да бъдат назначавани на митрополитските постове и за първи път поставил въпроса за фиксиране годишните заплати на митрополитите. Успоредно с това Неофит Бозвели и Иларион Макариополски започнали да пропагандират българската кауза и пред западноевропейските дипломати. Особено полезни били връзките им с френското посолство и полския представител в него Михаил Чайковски.
Двамата българи си поставят амбициозната задача да запознаят висшия политически елит с исканията на българите и да ангажират с българската кауза западноевропейските представители. Френската дипломация е твърде съпричастна към българските искания. Още през 1849г. френското външно министерство изработило проект за реформи в Турция, в който на Високата порта се предлагало да отдели българите в самостоятелна църква. Това твърде смело френско предложение предизвикало реакцията на турската дипломация. На френските дипломатически среди било обяснено, че ако българите бъдат отделени в самостоятелна църква, то тя неминуемо ще попадне под опеката на Московската патриаршия, като по този начин ще се засили още повече руското влияние на Балканите.
От големите европейски държави Русия най-активно се противопоставя на българското църковно движение, защото се страхувала, че възникналия конфликт може да доведе до църковно разделение, което ще отслаби позицията и единството на православието на Балканите. По този начин би се застрашила и възможността Русия да оказва влияние посредством Цариградската патриаршия. Всичко това кара руската дипломация още в годините преди Кримската война изцяло да подкрепя Цариградската патриаршия и всячески да възпира българите от активни действия, които биха нарушили църковното статукво в Османската империя.
От своя страна Великобритания също активно следяла развитието на българо-гръцкия църковен спор. Англия също има интереси в Близкия изток, които се сблъскват с руските и френските интереси. Английската дипломация с безпокойство следи разпространението на католическата пропаганда на Балканите, зад която стои Франция. Постепенно Великобритания заема позиция, която е в подкрепа на българите.
Активността на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски в Цариград стреснала дейците на Патриаршията. За да неутрализира тяхната дейност, цариградският патриарх Мелетий III предложил на Неофит Бозвели митрополитски пост в Трапезунд. Бозвели отказал това предложение, което давело до заточението му в Света гора. Там той починал на 12 юни 1848г. Заточен в Света гора бил и Иларион Макариополски.
Заточението на двамата водачи на българите в Цариград довело до това, че българите в имперската столица решили да продължат борбата рещу Патриаршията, като следват обаче линията на съпротива, следвана от Неофит Бозвели. В края на 1847г. Александър Екзарх, който се установил в Цариград, подобно на Бозвели получил пълномощно от всички български еснафи и от тяхно име връчил на турското правителство и Патриаршията специално прошение. С него се подновили исканията за построяване на българска църква в турската столица. За удовлетворяването на българските искания активно се намесили Стефан Богориди – близък приятел на султан Абдул Меджид и първомайстора на абаджийския еснаф Никола Сапунов. С тяхна помощ бил издействан султански ферман, разрешаващ строителството на българска църква. Стефан Богориди дарил и свое място, на което да бъде построена църквата. Първоначално бил построен един дървен параклис, чието тържествено освещаване под името “Св. Стефан” станало на 9 октомври 1849г.
Разрешението да се построи български храм в турската столица е от огромно значение за консолидирането на българите от различните еснафи в имперската столица. Много скоро била образувана самостоятелна българска църковна община, а започналият да излиза през 1848г. цариградски вестник под редакцията на Иван Богоров, станал първият общобългарски вестник. В Цариград било открито и училище за български духовници, а в цариградската патриаршеска печатница започнали да се печатат и книги на български език. Тези успехи на българите в Цариград довели до засилването на бруженията срещу гръцкото духовенство във вътрешността на страната. Избухването обаче на Кримската война през 1853г. довело до затихване на българо-гръцкия църковен спор.
Променената ситуация на Балканите и в Европа след Кримската война, която завършила с поражение за Русия през 1856г., дала нов тласък на църковно-националното движение. Причините за това трябва да се потърсят в натиска, който оказват Англия и Франция върху турските управници за модернизиране на държавата. На 18 февруари 1856г. султанът прокламирал нов реформен документ, известен под името “Хатихумаюн”. В този реформен документ се потвърждават всички клаузи, залегнали в Хатишерифа, но реформите се задълбочават, като се гарантира правото на всяка етническа и религиозна общност да има свое представителство в Цариград. Тези нови клаузи разпалили наново българо-гръцкия спор. Хатихумаюнът давал реално право на българите да поискат създаването на самостоятелна църква. По предложение на цариградските българи в Цариград било съставено едно внушително представителство на българи от всички общини. В края на 1856г. опълномощените представители се събрали в Цариград. Между тях изпъквали представителите на Търново – Петко Славейков и Хаджи Минчо, на Пловдив – Иван Гешов, на Враца – братя Тъпчилещови. Това новосформирано представителство изготвило и отправило около 60 молби от името на всички българи, които били изпратени до турското правителство. В тези молби за първи път открито се искало възстановяването на българската църковна независимост. В столицата Цариград била построена по-голяма църква, а за Иларион Макариополски било издействано от султана да бъде назначен за епископ на цариградската българска колония. Решено било денят на Св. Св. Кирил и Методий – 11 май (стар стил) да бъде определен за общонароден училищен празник. Всичко това, както и издаването на многобройни вестници и списания били реална предпоставка за широкото пропагандиране на българската кауза и във вътрешността на страната. В редица епархии спорът между българи и гърци бил изострен до крайност. Така например в Пловдив гръцкият владика забранил използването на българския език в богослужението. Пловдивчани се оплакали на патриарха, но той отказал да възстанови богослужението на български в града. Това довело до спречквания, а в една от градските църкви се стигнало и до сбиване, предизвикано от това, че по време на неделната служба, когато учениците започнали да пеят “Многая лета” на български език, гърците се спуснали да ги бият. Стигнало се до масово сбиване, а за да не се повтори такъв конфликт, турските власти в града взели мерки. Било разпоредено в кои църкви може да се служи на гръцки език и в кои на български. Подобни конфликти имало и в Хасково, Враца, Ловеч, Самоков и Битоля. За Високата порта било ясно, че трябва да се намери някакво разрешение, за да не се повтарят подобни конфликти. През есента на 1857г. султанът успял да накара патриарха да свика събор, който трябвало да се произнесе по исканията на българите за самостоятелна църква. Свикването на църковен събор обаче не означавало нищо, т.к. в него най-многобройни са гърците. Съборът заседавал почти две години, но на него така и не бил повдигнат въпросът за отделяне на българската църква, т.к. в работата му взели участие само трима българи. Привържениците на патриарха всячески блокирали възможността да бъде поставен българският въпрос. В крайна сметка мнозинството от делегатите на събора подкрепило твърдата политика на Цариградската патриаршия по отношение на българските искания.
Невъзможността да се реши с канонични средства българският въпрос принудил цариградските българи да предприемат ходове, които да предизвикат скъсване на отношенията с Патриаршията. Под ръководството на Иларион Макариополски била подготвена така наречената “Великденска акция” в столицата Цариград. На 3 април 1860г. (Великден), по време на тържествената служба в българската църква, Иларион Макариополски не произнесъл името на патриарха. Според църковните канони това означавало скъсване с Патриаршията. За да не бъде обвинен в бунт, Иларион Макариополски вместо името на патриарха произнесъл името на султана. Организаторите на акцията били нагласили и хор, който многократно изпълнявал песни, възхваляващи султана. Всички присъстващи настояли в хода на службата да се включи и името на Иларион Макариополски. Примерът на цариградските българи много скоро бил последван от българите във вътрешността на страната. Българските епархии отказвали да признаят патриарха, като признавали единствено Иларион Макариополски за свой църковен глава. През 1861г. той бил заточен, но това не спряло бруженията на българите.
Междувременно събитията в Цариград отново станали обект на внимание от страна на Великите сили. Френската дипломация, която целяла всячески да сложи преграда пред руското проникване на Балканите, решила, че най-удачно това може да стане, ако българите сключат уния с Рим. По този начин щяла да се формира самостоятелна българска църква, която обаче нямало да бъде зависима от Руската патриаршия. Идеята да се сключи уния с Рим и да се реши радикално българо-гръцкия църковен спор допаднала на Драган Цанков. През декември 1860г. от името на около 120 български представители във френското посолство в Цариград била подписана унията, признаваща духовната власт на папата. През месец март 1861г. една делегация на чело с Драган Цанков и Йосиф Соколски посетила Рим, където Йосиф Соколски бил ръкоположен за български архиепископ. Така той застанал на чело на новата униятска църква. Малко по-късно обаче противниците на унията, подпомогноти от руското посолство в Цариград, подготвили отвличането на Йосиф Соколски. Той бил отвлечен и отведен в Русия, където прекарал остатъка от живота си в манастир.
През петдесетте и шейсетте години на XIX в. активна позиция по българския църковен въпрос взела и Великобритания. Събитията в Цариград накарали Лондон категорично да настоява Високата порта да даде право на българите да получат своята църковна независимост.
Намесата на Великите сили в българо-гръцката църковна разпра накарала турското правителство да вземе активни мерки за окончателното решаване на кризата. През 1864г. турското правителство поискало от новоизбрания патриарх Софроний да намери някакъв вариант за решаване на въпроса. Патриархът свикал нов църковен събор, в който за разлика от събора от 1858г. участвали вече четирима българи. В крайна сметка обаче помирение не било постигнато, а напротив, противоречието между българи и гърци се засилило. През шейсетте години на XIX в. се засилили и позициите на емигрантските политически организации, които започвали да осъществяват активна революционна пропаганда. Започнали четническите акции. В ход били и редица инициативи за вдигане на въстание в България. Всичко това принудило Високата порта да настоява за разрешаване на разпрата. През 1867г. за патриарх в Цариград бил избран Григорий VI, който изготвил проект за помирение с българите с цел запазване единството на православието. Неговият проект предвиждал всички епархии в Северна България да се обединят в един автономен в религиозно отношение окръг под името екзархия. Проектът бил одобрен и от руския посланик в Цариград – ген. Игнатиев. Русия била доволна от това, че не се предвижда създаване на автономна българска църква, а само полуавтономна, признаваща върховенството на Патриаршията. Този проект обаче не бил приет от българските дейци в Цариград именно поради частичното решаване на въпроса. Те поискали турското правителство да се произнесе по искането на българите.
През 1869г. при така създалата се обстановка турското правителство свикало смесена българо-гръцка комисия, която трябвало да се произнесе по исканията на българите. Заседанията се ръководели от великия везир Али паша, а от българска страна главен представител бил Гаврил Кръстевич. Изготвен бил от комисията проект, който бил представен на Патриаршията, но тя от своя страна започнала да протака взимането на каквото и да е решение. При така създалото се положение на 28 февруари 1870г. Високата порта издала ферман за създаването на независима българска царква под името Българска екзархия. В диоцеза на екзархията влизали 15 епархии, като били включени всички територии, заселени с българи. В отделни селища и райони, където имало смесено население, се предвиждало провеждане на допитване, за да се определи към коя от двете църкви ще остане населението в бъдеще.
Събитията след издаването на фермана са свързани с учредяването на екзархията. Практическото решение на султанския ферман предвиждало да се формира един привременен съвет, който трябвало да поеме ръководството на църковните дела до формирането на екзархията. Този петнайсетчленен привременен съвет трябвало да изработи проектоустав на екзархията и да организира църковен народен събор. По време на дискусиите по проектоустава, които продължили около 10 месеца, проличали различията между формиралите се вече две направления, условно определени като консервативно, включващо така наречените “стари” и демократично, включващо така наречените “млади”. Към консервативното направление принадлежали известни личности като Иларион Макариополски, Гаврил Кръстевич, Хаджи Минчо и др., а сред така наречените “млади” изпъквали Петко Славейков и Тодор Икономов. Последният изработил дори проектоустав, който бил наречен “Проект на Тулчанската община”. Съгласно този проект управлението на църквата се предвиждало да почива на съборния принцип. Предвиждало се смяна на управленските органи, т.е. периодическа подмяна на епископите. Разходите на църквата трябвало да бъдат подложени на обществен контрол, а всички дела на църквата трябвало да се решават с висшегласие. Основният проект обаче бил предложен от Гаврил Кръстевич, който предвиждал устройството на църквата да се запази съобразно традициите. В общи линии той успял да се наложи и като устав на екзархията.
Тържественото откриване на събора станало на 23 февруари 1871г. под председателството на най-възрастния измежду българските владици Иларион Ловченски. Заседанията продължили до 24 юли 1871г. В тях взели участие общо 50 души, от които 11 били духовници и 39 миряни. Уставът на екзархията бил приет още на 14 май и представен на Високата порта за одобрение. В очакване на одобрението, участниците в събора се впуснали в продължителни спорове относно кандидатурите за екзарх, но до избор на църковен глава не се стигнало и съборът се саморазпуснал.
Междувременно конфликтът с Цариградската патриаршия не затихнал. Ферманът, с който била провъзгласена Българската екзархия, бил оспорен от гръцкия клир. Гръцките духовници твърдели, че той е неканоничен, а споровете довели до това, че патриарх Гриторий VI се отказал от патриаршеския престол, който бил зает от Антим VI , известен със симпатийте си към Русия. Великият везир Али Паша се опитал да намали напрежението посредством създаването на поредната смесена българо-гръцка комисия. В същата посока действал и руският посланик в Цариград ген. Игнатиев. Действително комисията започнала работа, но през есента на 1871г., когато започнали да се обсъждат проблемите, свързани с териториалните граници на екзархията и особино на чл. 10 от фермана, който предвиждал да се осъществи допитване в смесените ройони, преговорите стигнали до задънена улица. Подобно на положението от 1860г. българите били принудени да организират някаква акция, която да принуди турското правителство да вземе решение за избирането на български екзарх. Била замислена така наречената Богоявленска акция в Цариград. На 6 януари 1872г. във връзка с отбелязването на големия християнски празник Богоявление по настояване на цариградските български еснафи владиците Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Иларион Макариополски организирали тържествена служба в българската църква. Това било в нарушение на споразумението на българската община в Цариград с Патриаршията още от 1864г., според което българските владици поели ангажимент да не служат в българската църква. Явно било, че службата ще бъде последвана от санкции на Цариградската патриаршия. Действително тримата български владици били заточени, което пък предизвикало избухването на предварително подготвеното недоволство на българите в Цариград. Особено активни в организирането на твърде шумните протестни действия били “младите” начело с Петко Славейков и Тодор Икономов. Храмът “Св. Стефан” бил обвит с траурна лента, започнали да се събират подписи за връщане на владиците. Мирните шествия и подписките дали резултат. След една седмица Високата порта била принудена да върне от заточение наказаните владици, а на Патриаршията бил даден срок да ревизира своите решения. При създалата се ситуация на 11 февруари 1872г. турското правителство решило да се проведат избори за екзарх, а на 16 февруари 1872г. за екзарх бил избран видинският митрополит Антим. Веднага след това започнало назначаването на митрополити и епископи.
Анализът на събитията преди и след Богоявленската акция дава основание да се приеме, че крайната конфронтация между българи и гърци в Цариград е била планирана от турското правителство. Най-аргументирано това мнение се защитава от Петър Ников, който смятал, че турското правителство умишлено протакало реализирането на фермана от 1870г., за да направи невъзможно разбирателството между българи и гърци. Турското правителство съзнателно подтиквало крайните сили в двете враждуващи общности, за да може да извлече дивиденти от позицията си на арбитър в споровете им. Така то щяло да покаже грижата си за православните си поданици и да повиши авторитета си пред западноевропейските дипломати.
Гръцката патриаршия обече не приела решенията на събора. През септември 1872г. тя свикала патриаршески събор в Цариград, на който българската църква била обявена за схизматична. След събора сблъсъците между българи и гърци по отношение на изпълнението на чл.10 от фермана в спорните епархии, намиращи се в Македония, станали особено остри. В крайна сметка две години по-късно екзархията успяла да спечели в Скопско и Охридско. С това фактически завършило и десетилетното църковно-национално движение на българите.
Учредяването на Българската екзархия представлява може би най-големият успех на възрожденското общество. Българите били признати за отделен народ в рамките на Османската империя, което им позволило да предявят още по-остро исканията си за политическо решаване на националния въпрос. Успехът на българите в църковно-националното движение укрепил тяхното самочувствие и национално съзнание. Всичко това изиграло благотворно въздействие както върху духовната еманципация на възрожденските българи, така и върху развитието на националноосвободителното движение през следващите години.

План 14

2008-05-15T04:35:00.003-07:00

ТЕМА № 14 БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПРЕЗ ХV-ХVІІ ВЕК

УВОД
1. Място и значение на средновековната българска култура.
2. Последици от ликвидирането на Търновската патриаршия.
3. Последици от османското завоевание.
ИЗЛОЖЕНИЕ
І. Същност на средновековната българска култура и нейната съдба непосредствено след османското завоевание.

ІІ. Възстановяване на църковната организация и православните духовни средища през втората половина на ХV в.

1. Църковната организация на българските земи.
а) Цариград, Охрид, Печ;
б) последици от църковното разпокъсване на българските земи.
2. Неправославни религиозни общности в българските земи.
3. Възраждане на манастирския живот.
а) Рилският манастир;
— възстановяване — 1460 г.;
— книжовна дейност;
б) книжовна дейност в град София и околните манастири;
— поп Пейо, Матей Граматик, поп Петър;
— Яков Крайков — пръв български печатар (1566-72 г., "Часословец");
в) Кратовски книжовен център;
— дякон Димитър, поп Лазар, поп Йоан;
— светски книжовни центрове;
г) други важни манастирски средища.
4. Дамаскинарска книжнина — Йосиф Брадати.
а) същност;

б) представители.
5. Културно-просветна дейност на българските католици.
— първа печатна книга на новобългарски език — "Абагар" — Филип Станиславов, Рим, 1651 г.;
6. Училищна дейност в българските земи.
а) килийни училища;
б) гръцки и католически училища.
ІІІ. Развитие на народната култура.
1. Фолклорна традиция.
а) народна поезия (юнашки и хайдушки песни);
б) народни вярвания;
в) ролята на народната култура за съхраняване на народността.
2. Материална култура.
а) промяна в облика на българските селища;
— архитектура;
— църковно и жилищно строителство;
б) живопис;
в) традиционна материална култура.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
1. Обща характеристика на промените, настъпили в българската култура в следствие на османското завоевание.
2. Подчертаване значението на българската култура за съхраняването на народността.
ОСНОВНА КОНЦЕПЦИЯ
Периодът ХV-ХVІІ в. не трябва да се определя като време на "културно безплодие" и "тъмни векове". Като вземем предвид възможностите на българите през целия период на османското владичество, трябва да отчетем равитие съобразно съществуващите условия. Макар и ограничавана, българската култура изиграва своята решаваща роля за съхраняване на християнската вяра и българската народност.