Движение за новобългарска просвета и култура

Тема-13.
Движение за новобългарска просвета и култура през
Възраждането


Османското завоевание на българските земи и налагането на исляма като господстваща религиозна система довеждат до съществени промени в развитието на българското общество. Отстраняването на българския политически елит, емигрирането на голяма част от духовния елит на обществото води до съществена трансформация на културните процеси в българските земи. До голяма степен старите просветни центрове в Търново, Видин, Софийско за известно време загубват своето влияние. Едва след средата на XV в. започва бавното възстановяване на книжовността, след като първоначалният стрес от завоеванието е постепенно преодолян. Във възстановените манастири, макар и бавно, започват да се развиват книжовни школи, да действат килийни училища.
В периода XV – XVIII в. единствените училища в българските земи били килийните. Развитието на българското образование през Възраждането, което по същество представлява един своеобразен преход от средновековната образователна система към модерната европейска система на образование, както и въпросите, свързани с културното развитие на българите през възрожденската епоха, трайно приковават интереса на специалисти, историци, културолози, педагози. В българската историопис тези въпроси са интерпретирани не веднъж, а оценката за значимостта на просветното движение много точно определя още Константин Иречек, който отбелязва в едно свое изложение за просветата в България, че цялата история на Българското възраждане може да бъде свързана с историята на българското училище. Известният български историк Петър Мутафчиев в работата си “Дух и завет на Възраждането” определя стремежа на българите към нови знания като една могъща сила, която предизвиква промени в обществото.
Развитието на възрожденското училище привлича вниманието и на други изследователи като Иван Шишманов и Михаил Арнаудов, които отделят особено внимание на условията, при които се формира новобългарската култура. В модерната българска историопис тези промени се интерпретират от Румяна Радкова, Ангел Димитров, Николай Генчев. Съвременните изследователи отделят внимание не само на просветното движение, но и на редица проблеми, свързани с ролята на българската интелигенция за развитието на българското общество и култура.
Що се отнася до факгорите, които оказват влияние върху развитието на възрожденската просвета, то на първо място трябва да се посочат значимите промени, които се осъществяват в Османската империя, респективно в българските земи през XVIII – XIX в. Формирането на една заможна прослойка от български търговци, занаятчии, предприемачи, както и възприемането от тях на националната идея, оказват особено значимо въздействие върху модернизирането на българското училище. Те поемат грижата по народните училища и сгради, наемането на учитили, спонсорират издаването на учебници и пр. Всичко това обаче би било невъзможно, ако не бяха започнали реформите в Османската империя от двайсетте години на XIX в. Епохата на Танзимата създава тези благоприятни предпоставки, които правят възможно духовното разкрепостяване на българите.
Силно влияние за развитието на българската просвета оказват и европейските държави. Възпитаниците на френски, английски, руски учебни заведения стават инициатори и на модернизирането на българското образование. Така се взаимстват постиженията от европейската просвета, които се прилагат и в българското общество.
Развитието на новобългарското училище представлява един сложен процес, в началото на който стои килийното училище. Според включената в научно обръщение документация през XV в. в българските земи са функционерели 17 килийни училища. През XVI в. били открити нови 29, а през XVII – още 31. През XVIII в. са най-много новооткритите килийни училища – 75. Колкото и да са приблизителни тези данни, те показват една тенденция, а именно нарастване необходимостта от образование сред българите. Румяна Радкова, която изследва килийните училища, отбелязва, че първоначално те се откривали към манастирите и техните метоси или в частни домове и дюкяни. Учителите били предимно монаси, свещеници или пък някои грамотни занаятчии. Образованието в тези училища имало елементарен характер. В тях се получавала една първоначална грамотност, изучавали се Псалтира, Апостола и Часослова. Срокът на обучение в тези училища не бил регламентиран. Не е регламентирана и възрастта на учениците.
Елементарният характер на образованието, получено в килийните училища, дава основание на някои изследователи да ги възприемат като някакъв остатък от миналото. Това обаче не е така. Килийните училища през XV – XVIII в. са единствените културно-просветни институции, които осигуряват един необходим минимум от знания. Благодарение на тях става възможно съхранението на православието. Те биха могли да се разглеждат като един от най-значимите фактори, поддържащи народностното самосъзнание на българите. Това дава основание на Михаил Арнаудов, Иван Шишманов и Боян Пенев, които са едни от най-големите изследователи на Българското просвещение, да посочат, че християнската просвета е изиграла определящя роля за възобновяването на стопанския, политическия и духовен живот на българското общество.
През XVIII в. килийните училища получават изключително голямо разпространение в българските земи. Може да се приеме, че функционират около 112 училища, по-известни от които били тези в София, Котел, Самоков, Рилския, Етрополския, Троянския манастир и др. Това е времето, когато в килиите започват да се преподават и светски знания. В тях започват да се изучават Писмовниците, “Стематография”-та на Христофор Жефарович, проникват различни руски и сръбски учебници, от които се изучава математика и други положителни науки. Така благодарение на килийните училища се формира една не многобройна прослойка от монаси, граматици, учители, зографи, които стават инициатори на духовната обнова на българското общество. Същевременно през втората половина на XVIII и началото на XIX в. с развитието на килийните училища започват да се занимават активно българските общини. На много места се строят специални сгради, наемат се учители, което от своя страна пък поставя въпроса за намирането на учебни помагала. Появяват се първите български буквари, като този на Христофор Жефарович и на Марко Теодорович от Банско, отпечатан през 1792г. Въпреки постепенното откъсване на килийните училища от манастирите и проникването на светски по своя харктер предмети в учението, то те не могат да компенсират очевидното изоставане на българското общество от духовните постижения на просвещенска Европа.
Междувременно в духовния живот на Османската империя все по-ясно се долавяло влиянието на европейското просвещение. Още през първата половина на XVIII в. във висшите кръгове на османската аристокрация могат да се доловят първите симптоми на “европеизацията”. Тогава се открива първата печатница в Цариград, започва да прониква така наречения версайски стил в парковото строителство, архитектурата. Паралелно с тези процеси в османското общество започват да се появяват и първите видими резултати в духовната обнова на гърци и сърби. В редица градове на Османската империя гръцките просветители открили училища, в които се преподавали по европейска метода светски по същество знания. Особено известни били гръцките училища в Цариград, Одрин, гръцкият лицей “Св. Сава” в Букурещ, известен под името “Бейска академия”. В тези гръцки училища получили своята подготовка едни от най-известните възрожденски дейци като Васил Априлов, Петър Берон, Иван Селимински, Георги Раковски, Иларион Макариополски и др. Постепенно гръцки училища били открити и в някои български градове като Пловдив, Самоков, Мелник, Търново, Сливен.
Може да се приеме, че благодарение на успехите на гръцкото училище започват и опитите за реформа на традиционното образование в българските земи. Най-рано необходимостта от развитие на българското училище обосновава Паисий Хилендарски в “История славянобългарска”, но по-завършен вид тази идея намира в книжовната дейност на Софроний Врачански. Във Втория Видински сборник той призовава да се дават средства за учители, а не да се даряват пари на манастирите. Само по този начин според него българите биха могли да достигнат в културно отношение Европа.
Анализирайки ролята на гръцкото училище за развитието на българското общество, трябва да се има предвид и това, че то оказва особено силно влияние върху формиращата се интелигенция. Така покрай положителното си въздействие, гръцките училища създали реална предпоставка за елинизирането на българската интелигенция. Всъщност темата за асимилаторската роля на гръцките училища през Ранното българско възраждане е широко застъпена в изследванията. Паисий заклеймява тези, които се срамят да се нарекат българи и не уважават езика си. Това обаче не означава, че гръцкото училище има изцяло негативно значение за развитието на българското общество. Фактът, че гръцки училища се откриват в селища, където има малко гръцко население, показва, че целта е не да се асимилират българите, а по-скоро да се обслужат интересите на малките гръцки общности. В този смисъл възникването на елино-българските училища трябва да се разглежда не като опит за разграничаване на гърцизма, а по-скоро като стремеж на отделни български общини да създадат по-добри условия за образование. Такива училища започнали да се откриват в началото на XIX в. По своя характер те са светски, т.к. в тях се преподавали математика, философия, природознание. Обучението в тях се извършвало на гръцки език, но за разлика от чисто гръцките училища в тях е включено и изучаването на български език. Твърде спорен е въпросът кога се открива първото елино-българско училище в българските земи. Според някои изследователи това е станало през 1810г. в Сливен. Други автори пък свързват началото на елино-българското училище с откритото от даскал Антон през 1812г. в Котел училище. Даскал Антон е възпитаник на лицея “Св. Сава” в Букурещ и след завръщането си в Котел открива училището. Повечето от специалистите обаче приемат, че първото елино-българско училище е открито през 1815г. от Емануил Васкидович.
През 1819г. с материалната помощ на известния котленец Стефан Богориди местното килийно училище е преустроено и е открито елино-българско училище, където за учител бил назначен известният елинист Райно Попович. Той възприема тезата, че за да научат по-добре децата гръцки език, те първо трябва да научат българската граматика. Изучаването на българската граматика и език, както и педагогическите умения на Райно Попович го правят изключително популярен. Това се вижда през 1826г., когато той се премества в Карлово и открива елино-българско училище. Последван е от много от своите ученици от Котел. По-късно такива училища били създадени в Сливен от Иван Селимински, в Самоков от Неофит Рилски през 1826г., в Силистра през 1828г. от Константин Фотинов и др. Най-популярни били училищата на Райно Попович и елино-българските училища в Свищов, в които преподавали Емануил Васкидович и Христаки Павлович. Много популярно е и училището на Константин Фотинов в Смирна (Измир). В това училище, намиращо се във френския квартал на града, той въвежда популярната взаимоучителна метода, както и преподаването на западни езици и турски език. Това привлича много ученици от българските земи.
Въпреки успехите на елино-българските училища, то те не могат да компенсират липсата на едно чисто българско училище. Действително елино-българските училища могат да бъдат разглеждани като първите прояви на организираното просветно движение, но истински размах движението придобило през трийсетте и четиресетте години на XIX в., като изключителна роля за това изиграл появилият се през 1824г. буквар с различни поучения на Петър Берон. Петър Берон е родом от Котел. Той получава много добро за времето си образование. Първоначално учи при Райно Попович, а след това в лицея “Св. Сава” в Букурещ. Забогатява много от търговия, което му дава възможността да учи медицина в Хайделверк и Мюнхен. По-късно Берон живее и работи в Прага, Лондон, Париж. Той е автор на уникации в областта на геологията, астрономията, философията, но както отбелязва известният историк Николай Генчев, въпреки няколкото стотин научни публикации той не става известен с тях, а с рибния буквар, който отпечатва в Брашова през 1824г. Букварът с различни поучения е наречен рибен, т.к. на последната му страница са нарисувани делфин и кит. Този буквар се състои от увод, в който Петър Берон развива своите педагогически схващания, и различни уроци от областта на математиката, българския език, естествената история, географията. Всъщност букварът представлявал една своеобразна детска енциклопедия, което го прави изключително популярен и до Освобождението той е преиздаван шест пъти. В увода Петър Берон изказва своите схващания за предимствата на светското образование. Според него учители и ученици трябва да бъдат партньори в обучението. Той изключва телесните наказания като форма на възпитание, застъпва идеите за равнопоставеност между момчета и момичета в образованието. Петър Берон развива и идеята за въвеждане на бел-ланкастерска (взаимоучителна) метода, което позволява на един учител с помощта на по-изявените ученици да обучава до 100 деца.
Десетина години, след като Петър Берон отпечатал своя буквар, по инициатива на богати български търговци в Габрово било организирано и първото взаимно училище. Идеята за това училище принадлежи на Васил Априлов (1789-1847). Васил Априлов е родом от Габрово, учи в Москва, Брашов, медицина във Виена, след което се установява в Одеса, където започва да се занимава с търговия. Открива и спиртоварна и натрупва голямо състояние. Първоначално той е изключителен привърженик на гръцката култура и образование. През 1831г. при едно свое пътуване в Цариград той се запознава с труда на украинския историк Юрий Венелин “Древните и сегашни българи”. Тази книга изиграла особена роля в живота на Априлов. От убеден елинофил той става радетел за развитието на българското образование и култура. По негово предложение през 1833г. влиятелни габровски фамилии – Устакови, Палаузови, Кирифареви, се обърнали към търновския митрополит Иларион Критски, за да им окаже подкрепа за откриване на светско училище в Габрово. Тази инициатива била подкрепена от всички видни габровски фамилии, които подкрепили и финансово изграждането на новата сграда на училището. Иларион Критски препоръчва за учитил в това училище Неофит Рилски, чието светско име е Никола Бенин. Неофит Рилски е родом от Банско и израства в свещеническо семейство. Той учи в редица училища, замонашва се в Рилския манастир, намира се в центъра на българското просветно движение през XIX в. През февруари 1834г. той заминава за Букурещ, за да усвои взаимоучителната метода. Габровското училище е открито на 2 януари 1835г. с тържествена церемония. С неговото откриване фактически са поставени основите на новобългарската просвета.
Сред историците, които се занимават с развитието на българското образование през Възраждането, се води спор кое е първото новобългарско училище – габровското или откритото в Свищов през 1831г. от Христаки Павлович училище. Дискусията продължава и до днес, т.к. сведенията за свищовското училище са твърде малко, но болшинството от изследователите приемат габровското училище за първото новобългарско училище. Само за едно десетилетие в българските земи са открити над 50 взаимни училища. По-известни от тях били тези в Елена, Трново, Сливен, Свищов, Котел, Казанлък, София, Панагюрище и др. Развитието на мрежата от взаимни училища води до началото на печатането на учебници и учебни помагала. Започнали да се строят нови училищни сгради, оформя се и едно многобройно учителско съсловие. През 1840г. в Плевен Анастасия Попдимитрова открива и първото девическо училище в България, в което също била въведена взаимоучителната метода.
Следващата по-висока степен в развитието на новобългарското училище били класните училища. Първото класно училище е открито през 1846г. от Найден Геров в Копривщица. За разлика от взаимните училища, в класните се увеличават изучаваните предмети, а обучението продължава от две до четири години. Най-известните класни училища се откриват в Пловдив, Търново, Елена, Свищов и др. Тези училища са известни и под името “даскалоливници”, т.к. голяма част от техните възпитаници ставали учители. Така до Кримската война се изгражда една система от взаимни и класни училища, които са в основата на по-нататъшното развитие на просветното движение. След Кримската война започва постепенна специализация на класните училища. През 1869г. училището в Щип разширило изучаваните предмети с педагогически дисциплини и така то се превърнало в първото педагогическо училище. В Прилеп също се оформило педагогическо училище. В Свищов по инициатива на Димитър Шишманов възникнало и първото търговско училище. През 1874г. при Лясковския манастир се открило богословско училище, а през 1876г. в Самоков била открита семинария.
До Освобождението се откриват и първите три гимназии. Те били създадени на основата на съществуващите вече класни училища в Болград (Бесарабия), Пловдив и Габрово. За успеха на просветното движение след Кримската война допринесло и откриването на читалища. Първите читалища възникнали в Шумен, Свищов и Лом през 1856г. До Освобождението техният брой достигнал 200, като най-известни били Букурещкото читалище “Братска любов”, основано от Георги Раковски през 1861г., цариградското читалище, основано през 1866г. и др. С течение на времето към читалищата започнали да се сформират библиотеки, да функционират неделни училища, учредени били и първите ученически дружества. От 1868г. започнали да се организират и регионални учителски събори, на които се обменял опит и се определяли програмите за обучение. Като цяло годините след Кримската война отбелязвали апогея за новобългарска просвета. В българските земи функционирали около 1500 училища – 50 класни и над 400 килийни, 4 специализирани и 3 гимназии. Това дава основание на проф. Николай Генчев да възприеме тезата, че новобългарското училище подготвя предимно една нисша интелигенция, т.е. лица с килийно, основно или най-много с класно образование.
По онова време учебните програми се определяли от самите учители. Всичко в крайна сметка зависело от възможностите на учителите и от инициативността на училищните настоятелства. В габровското училище например се изучавали 25 предмета, а във врачанското – само 9. В някои селища един учител преподавал по всички предмети, а в други за всяка дисциплина имало специално подготвен учител.
Направените до тук констатации показват, че реформирането на просветната система в българските земи до Освобождението не трябва да се разглежда като непрекъснато възходящ процес. Промените в традиционното образование се осъществявали неравноморно и бавно. Крайните резултати за всички региони на страната не били еднакви, силно влияние върху просветното движение оказвали и редица външни фактори.
Въпреки посочените недостатъци движението за новобългарска просвета изиграло решаваща роля за формиране на националното съзнание на българите през Възраждането. Точно това подтикнало и управителя на Дунавския вилает Мидхат паша да разработи в началото на шейсетте години на XIX в. проект за създаване на общоосмански училища. Срещу реализирането на подобни идеи обаче се надигнало недоволство и скоро Високата порта се отказала от изпълнението им. Сериозни затруднения срещнало просветното движение и в Македония, където от петдесетте години нататък трябвало да се преодоляват опитите на Гърция и Сърбия да наложат своето културно присъствие.
Въпреки това, че изградената училищна мрежа в българските земи не е равномерна, то успехите на движението за новобългарска просвета изиграли решаваща роля за формирането на националното самосъзнание на българите през Възраждането. В този смисъл действително се прави онези от българските историци, които възприемат твърдението, че историята на Българското възраждане до голяма степен трябва да се разглежда като история на новобългарското училище.
Радикалните промени в стопанския и обществения живот на възрожденските българи създали реални предпоставки за цялостно реформиране и модернициране на традиционната българска култура. Само за няколко десетилетия на основата на синтеза между културните ценности от предходните столетия и влиянията, идващи от модерните европейски страни, българите успели да изградят една нова, светска по характер култура – решаваща предпоставка за обединяването на възрожденското общество и за неговото приобщаване към ценностите на буржоазната цивилизация.
Първите усилия за обновление на традиционната българска култура били направени още през периода на Ранното възраждане. Истински подем новите тенденции получили едва през втората четвърт на XIX в., когато редица фактори, като набиращото скорост просветно движение, нарасналите материални възможности на възрожденската буржоазия, увеличаващият се брой на учещите в чужбина българи, целенасоченото културно проникване на Великите сили в балканския регион, модернизацията на самата Османска империя, определили културния просперитет на българското общество във всички сфери на духовния живот.
Най-видими промени настъпили в областта на литературата, за която освен чисто материалните и социалните предпоставки благотворно въздействие оказали и редица допълнителни стимули. Важно значение за развитието на възрожденската книжнина имал започналият през първата половина на XIX в. процес на формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес придобил ясни контури още в началния етап на формиране на българското национално съзнание, но в хода на просветното движение и най-вече с появата на периодичния печат въпросът за характера на българския език привлякъл вниманието на цялата възрожденска интелигенция и станал обект на оживени дискусии.
Споровете около съдбата на книжовния език довели до обособяване на три основни течения, условно определени като църковно-славянско, славяно-българско и новобългарско. Представителите на първото направление, сред които били Константин Фотинов и Христаки Павлович, отстоявали необходимостта от съхраняване на типичните за старобългарската книжовност езикови елементи. Славяно-българското направление имало по-умерен характер. Според неговия главен защитник Неофит Рилски книжовният език трябвало да се опира на народната реч, но за да се избегнат говорните различия, можели да се използват някои от най-характерните граматични белези на църковно-славянския.
Третото направление, олицетворявано от Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др, защитавало идеята книжовният език да се развива единствено на основата на говоримия български. Точно това направление взело връх към средата на XIX в. и чрез творчеството на тогавашните писатели, публицисти вестникари и книжари на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформил облика на новобългарския книжовен език.
Силен тласък за развитието на възрожденската литература дало и родното книгопечатане. След появата през 1806г. на Софрониевия “Неделник” българската печатна книга навлязла по-осезаемо в живота на просветените българи. Огромната част от българските книги – около 1800 до Освобождението, продължавали да се печатат в чужбина или в Цариград, но опити за откриване на печатници в българските земи били направени в Солун и Самоков още през трийсетте години на XIX в.
През първата половина на XIX в. в книжовния живот на българите се откроили и някои нови жанрови тенденции. За нуждите на просветното дело се развила така наречената даскалска поезия, обособило се и специално учебникарско направление, където били съсредоточени основните сили на прохождащата възрожденска интелигенция. Отначало усилията на учебникарите се насочили към превеждане и адаптиране на чужди образци, най-вече от руски, сръбски или гръцки произход, но постепенно обхватът и съдържанието на възрожденските учебници се разнообразявал. Освен задължителните граматики, през втората четвърт на XIX в. започнали да се печатат учебници по история, география, физика. Тази тенденция се запазила и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на учебникарска книжнина се включили и Петко Славейков, Добри Войников, Тотор Шишков, Христо Ботев и др.
В периода след Кримската война възрожденската литература изживяла изключителен подем. Жанровото разнообразие станоло по-голямо, авторовото присъствие се засилило, обогатили се художествените направления. Преобладаващият жанр в литературата обаче била поезията, застъпена с всичките си видове – от лиричната песен до поемата.
След първите си изяви от четиридесетте години на XIX в. продължили своето поетично творчество Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков. Широка популярност добили и Георги Раковски, който през 1857г. издал поемата си “Горски пътник”, Григор Пърличев, който през 1860г. спечелил с поемата си “Сердарят” първа награда на годишния поетически конкурс в Атина.
Първите си поетични опити по това време правят и Иван Вазов, Любен Каравелов, Бачо Киро, Елена Мутева и др. Най-висок връх достигат Стефан Стамболов и Христо Ботев, които издават през 1875г. обща книжка с революционни стихове.
През шейсетте години на XIX в. творчеството на Васил Друмев, Илия Блъсков и Любен Каравелов поставило началото на самостоятелното розвитие на българската белетристика. През 1860г. Васил Друмев публикувал повестта “Нещастна фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатал “Изгубена Станка”. По-късно Любен Каравелов написал “Мамино детенце”, “Войвода”, “Неда”, “Хаджи Ничо”, “Крива ли е съдбата” – повести, в които не само проявил писателския си талант, но и завещал на бъдещите поколения българи най-добрите образци на възрожденската ни белетристика. След Кримската война се родила и българската драматургия. Първите стъпки в това направление били направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити. В последствие започнало побългаряването на чужди сценарии, какъвто опит направил Сава Доброплодни с пиесата си “Михал Мишкоед”. През 1857г. се появила и първата оригинална българска пиеса – “Ловчанскийт владика или бела на ловчанскийт сахатчия”, една комедия, написана от Теодосий Икономов, в която се разобличавал развратът на гръцкото духовенство. По-късно в драматургичната област се изявили Васил Друмев и Добри Войников, чиито пиеси “Иванко, убиецът на Асеня I” и “Криворазбраната цивилизация” спечелили за дълго възрожденския зрител.
Интересът на възрожденския българин към литературата намерл израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на активно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определяло облика на възрожденската интелигенция.
Едно от най-ярките проявления на модернизацията на българската култура през XIX в. е свързано с появата на периодичния печат. Първите стъпки в тази област били направени през 1842-1844г. от Константин Фотинов, който на два пъти започвал да издава в Смирна списание “Любословие”. През 1846г. Иван Богоров издал в Лайпциг вестник “Български орел”, а две години по-късно пак той станал редактор на “Цариградски вестник”.
Постепенно, след първите плахи и несигурни изяви, възрожденската периодика набрала сили в навечерието на Освобождението броят на вестниците и списанията достигнал над 90, а вестникарската професия се упражнявала от около 133 души. Особен подем печатът изживял след Кремската война, когато периодиката се разнообразила, появили се специализирани издания за просвета, наука, политика, търговия, занаяти. Подобрило се външното оформление, нараснал общественият интерес към пресата. През 1865г. Портата издала дори специален закон, който създавал известни облекчения за периодичния печат, но като цяло съществуващата държавна цензура и типичната за Ориента безскрупулност на властта продължавали да тегнат над вестникари чак до Освобождението.
Възрожденските вестници и списания се печатали в 16 селища, като най-голям дял се падал на Цариград. Там се издавали “Македония” и “Гайда” на Петко Славейков, “Право” и “Век” на Марко Балабанов, униатският вестник “България” на Драган Цанков, протурският “Турция”, пробританският “Източно време” и др. Не по-малко значение като вестникарски център имала и румънската столица, където емигрантските усилия намерили израз в Каравеловите “Свобода” и “Независимост”, във вестниците на Раковски и Ботев, на ТБЦК и Добродетелната дружина. Отделни издания се печатали в Белград, Браила, Русе, Нови Сад и др.
През XIX в. отделни възрожденски дейци насочили вниманието си и към научната област. Макар и скромни, нерядко лишени от оригиналност, тези занимания имали своето място в изграждането на новобългарската култура, особено що се отнася до популяризирането на модерната европейска наука.
Най-сериозни успехи възрожденските българи постигнали в изследванията на собственото си минало. След Паисий Хилендарски интересът към историята нарастнал и подтикнал редица учители и обществени дейци да предприемат целенасочени издирвания на исторически паметници. Появили се популярните учебници на Христаки Павлович, Добри Войников, Гаврил Кръстевич и др. Към средата на века започнали да публикуват своите съчинения и Спиридон Палаузов и Марин Дринов – първите професионални български историци.
Откъслечни опити за научна дейност били направени и в областта на философията (Петър Берон, Иван Селимински, Марко Балабанов), на езикознанието (Иван Момчилов), на природните науки (Петър Берон, Димитър Енчев, Найден Геров, Иван Гюзелев, Васил Стоянов – Берон и др.). През септември 1869г. по-инициативни български емигранти създали в Браила и Българско книжовно дружество, което си поставило за цел “ да разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото всеобщо обогатяване” и същевременно да полага грижи за “обработване на българския език, на българската история и на народната наша словестност въобще”. За популяризиране на своята дейност дружеството започнало да издава “Периодично списание”.
Общият културен подем в българското общество оставил видими белези и в развитието на традиционните художествени занаяти, на живопистта, музиката, архитектурата. Обособилите се още в довъзрожденската епоха дърворезбарски и зографски школи преживели през XVIII – XIX в. истински просперитет. Особено прочути били тревненските, банскалийските и самоковските майстори. Постепенно сред зографите се формирал интерес към светската живопис. Появили се първите портрети (Захари Зограф), продължило развитието на графиката (Николай Павлович, Георги Данчов). В годините след Кримската война започнали да творят и първите художници с академично образование като : Станислав Доспевски, завършил Московското училище за живопис и Петербургската художествена академия, Николай Павлович, получил образованието си в Мюнхенската академия, Христо Цокев, учил в Московското училище.
Осезаем напредък през петдесетте и седемдесетте години на XIX в. бил осъществен и в музикалното дело. С утвърждаването на националното самосъзнание и с консолидирането на българската възрожденска нация нараснала ролята на народната песен. Раковски, Каравелов, Славейков целенасочено изучавали и записвали народните песни, а братята Димитър и Константин Миладинови издали “Български народни песни от Македония”. Започнало създаването на ученически оркестри и хорове, зародили се градската и революционната песен. Особена популярност придобили песните на Добри Чинтулов, Любен Каравелов и Стефан Стамболов.
През 1856г.в в Шумен, Лом и Свищов било положено началото на читалищната дейност. По същото време се организирали и първите театрални представления, създали се училищни библиотеки, ученически и женски дружества.
Всички тези прояви благоприятствали за развитието на новите културни тенденции в живота на възрожденските българи и оказали решаващо въздействие в изграждането на новобългарската култура. Това от своя страна изиграло съществена роля не само за духовното обновление на българското общество, но и за окончотелното формиране облика на българската възрожденска нация.





Важна информация! Тази тема може да бъде дадена в цялостния си вариант – “Движение за новобългарска просвета и култура през Възраждането” или в по-кратък вариант – “Движение за новобългарска просвета през Възраждането”. Да се обърне внимание на формулировката !

No comments: