Православната църква в България

Тема-11.
Православната църква и българската култура през
XV – XVII в.



Османското завоевание на българските земи в края на XIV в. довело не само до политическия заник на българската държавност, но до голяма степен предизвиква и промени в насоките на културното развитие на българите. Няколко са значимите фактори, които обуславят промените и които според известния литературен историк Боян Пенев водят до “демократизация” на българската култура.
Първият значим фактор е свързан с ликвидирането на българската държавност и отстраняването на българската аристокрация от върха на социалната пирамида. Вторият значим фактор, който води до промяна в насоката на българската култура е свързан с налагането на исляма като господстваща религиозна система. Налагането на исляма предизвиква промяна в насоката на културните процеси, които след XV в. са насочени към съхранението на народността, т.е. свързани са с известен консерватизъм и трудно възприемане на новите явления.
Друга група от фактори, които определят насоките в културното развитие на българите произтичат от това, че българските земи стават една своеобразна контактна зона, в която се осъществява трансфер на техника и технологии, а също така и на културни стереотипи, характерни за ислямиските и християнските общества. В този обмен на културни ценности и по-точно в неговото регулиране, особено голяма роля има православната църква, която успява да съхрани устойчивостта на културната традиция, формирана в продължение на няколко века.
Проблемите, свързани с културните процеси в българските земи, отдавна привличат вниманието на историците. Всъщност още Паисий Хилендарски в “ История славянобългарска” (1762г.) формира много ясно отношението на съвременниците си към османското владичество. Той спира историческия си разказ с османското завоевание. След падането на България под османска власт Паисий разглежда в една глава житията на светци, загинали, но запазили вярата си. Така той много ясно формира отношението си, а и отношението на съвременниците си към игото. За него това е време на мъченичиство, в което нищо ново не се е случило. Така се формира идеята за “мрачните времена” от българската история. Едва през двайсетт, трийсетте години на XX в., благодарение на изследователи като Боян Пенев, Михаил Арнаудов и Иван Шишманов, започва да се преодолява разбирането, че през XV – XVII в. в българските земи цари “ духовно мъртвило”.
Проблемите на българската култура присъстват в редица изследвания, както на споменатите автори, така и на Петър Динеков, Донка Петканова и др, които имат значителен принос за осветляване на така наречените “мрачни времена” от българската история.
Може да се приеме, че един от значимите фактори, които обуславят културното развитие на българите през XV – XVII в. е православната църква. Нейният статут, положението на висшето и низшето духовенство са онези фактори, от които пряко зависят процесите на културно развитие, а също така и на духовната еманципация. Всички изследователи на българската православна църква отбелязват, че покоряването на Търново през 1393г. води до промяна в статута на Търновската патриаршия. Всъщност трябва да се отбележи и това, че през XV в. диоцезът на Търновската патриаршия е силно стеснен и обхваща само Шишмановото царство. Цар Иван Срацимир признава върховенството на Цариградската патриаршия. Същото прави и обособилият се като самостоятелен владетел в Североизточна България – Добротица. Може да се приеме, че заточението на последния български патриарх Евтимий слага началото на един сравнително дълъг процес, свързан с постепенното подчинение на Търново от Цариград в духовно отношение. Трудно е да се определи кога точно е ликвидирана Търновската патриаршия, т.к. няма документ, посочващ годината на това събитие. Това предизвиква и редица мнения сред историците. Така например Юрдан Трифонов приема, че това събитие е станало между 1394 и 1416г. Марин Дринов поставя края на Търновската патриаршия между 1394 и 1402г., а гръцкият историк Тархиаос посочва, че най-вероятно това е станало между 1416 и 1438г. Трябва да се посочи и това, че съгласно един акт на Българската екзархия от 11 май 1872г. се разбира, че окончателното подченение на Търновската патриаршия е станало по времето на цариградския патриарх Митрофан III в 1570г.
Твърде големите различия относно края на самостоятелната търновска църква показват, че действително става въпрос за един твърде дълъг процес, който най-вече обхваща времето между 1394г. и средата на XV в. Така или иначе същината на този процес се състои в принизяването в сан на Търновската патриаршия и включването й в диоцеза на Цариградската патриаршия. Подчинението на Търновската патриаршия от Цариградската не е оценено еднозначно от българските историци. Едни автори, като Петър Ников, приемат тезата, че веднага след ликвидирането на самостоятелната Търновска патриаршия започва процесът на асимилация от страна на гръцкото духовенство. Други автори пък приемат, че в контекста на борбата на кръста срещу полумесеца Цариградската патриаршия има определени заслуги за консолидирането на православните християни на Балканите.
Наред с промените, които съпътстват в политически аспект османското завоевание, то не по-малко значими са за българите и промените в църковната география на Балканите. Първоначално до средата на XVI в. двата най-значими центъра на православието са Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия. В диоцеза на Цариградската патриаршия влизат едни от най-важните митрополитски центрове в българските земи – Пловдив, Видин, Силистра и Търново. Най-големият диоцез е този на Търновската митрополия, която е една от най-важните, подчинени на Цариград. Това се вижда и от титулатурата на търновските митрополити, които започват да носят и титлата екзарх. Охридската архиепископия също така контролира значими територии на Балканите, включващи земи, разположени на левия бряг на р.Дунав до Бесарабия. Тя контролира голяма част от западните български земи. В средата на XVI в. по политически причини е възстановена Сръбската патриаршия. Тя включва отнети от Охридската архиепископия територии, като според някои изследователи контролираните от нея земи достигат чак до град Пазарджик. Това териториално разделение на Балканите между Цариградската, Охридската и Сръбската патриаршия продължава до средата на XVIII в., когато пак по политически причини от страна на султана е ликвидирана самостоятелността на Охридската и Сръбската патриаршия. Така единствен център на православието остава Цариградската патриаршия.
Политическата намеса на османската държава в дейността на патриаршията показва, че в общи линии господството на светската над духовната власт, характерно за Византия, се запазва и след превземането на Контстантинопол от османците. Фактът, че православната църква не е ликвидирана показва, че нейните структури са използвани за управлението на православните християни от османската власт. Постепенно се формира така наречената милетска система на управление след средата на XV в., същността на която се състои в това, че населението се разделя по религиозен, а не по етничиски признак Така цариградският патриарх постепенно се утвърждава като глава на православните християни на Балканите и техен застъпник пред султана.
Може да се приеме, че статутът на висшето духовенство се запазва. Епископите и архиепископите не плащат данъци, но вече трябва да заплащат съответна сума, за да получат назначение от страна на султана. Запазва се и правото те да раздават правосъдие сред православните християни съобразно изискванията на православната догматика. Всичко това показва, че въпреки политическото господство на османците православната църква успява да съхрани своите структури и да направлява културните процеси на Балканите. За разлика обаче от Средновековието липсата на национална българска държава и самостоятелна българска църква предопределя същността на културните процеси, които до голяма степен са свързани с утвърждаването на православието, а не толкова на етническа принадлежност. Това се вижда и от съществуването на милетската система, която не разграничава отделните народи по етнически признак.
Развитието на културните процеси в българските земи през XV – XVII в. следва традициите на средновековното общество. Центровете на културна дейност са манастирите, но до голяма степен културните процеси зависят и от възможността на низшето духовенство, включващо свещеници и манастирски братства, посредством ежедневната поповед и манастирските празници да съхранят народностното чувство сред българите.
Главен религиозен и духовен център на Балканите, а и на целия православен свят, бил комплексът манастири на Атонския полуостров – Света гора. В него български е зографският манастир “Св. Георги”, но български монаси има в Хилендар, Ватопед и др. Много документи свидетелстват за посещения и дарения на българи от всички краища през XV в. и връзките им с манастирите в нашите земи. В българските земи най-почитаният манастир бил Рилският. Наред с плодовитата книжовна дейност на рилското братство, чрез която се съхранила голама част от постиженияга на средновековната елитарна култура, тук непрекъснато развивало дейността си килийно училище. Манастирските проповеди се посещавали от миряни, за да се поклонят на мощите на Св. Иван Рилски, да потърсят упование за душата и изцеление за тялото си. Вторият голям религиозен център бил Бачковският манастир в полите на Родопите, който поддържал вярата, както сред населението на планината, така и сред това на цяла Източна България. Манастирите “Св. Наум” в Охрид, Етрополският, Троянският играели същата роля за своята околност. Наред с тях действали и десетки по-малки манастири. В Софийско манастирите били толкова много, че от XVI в. този регион бил наречен “Мала Света гора”. Не всички манастири издържали на трудните условия на иноверската власт. Някои от тях изчезнали завинаги или за определен период, за да бъдат възстановени от своето паство. Манастирската мрежа въпреки всичките трудности се разширила.
През XIV и XV в. българският и другите балкански народи успели да преодолеят тежките последици от османското завоевание, което се вижда от развитието на книжнината в българските земи. Анализирайки книжовното развитие на българите през XV в., Донка Петканова отбелязва, че са на лице различни елементи, които показват приемствеността със средновековната българска литература и с Евтимиевата школа. По същество литературата продължава да бъде елитарна по своя характер, каквато е била по времето на патриарх Евтимий. Това се вижда от няколко добре запазени книжовни паметници от това време – Житието на Стефан Лазаревич, написано от Константин Костенечки, Анонимната българска хроника от XVв., Житието на Роман Видински и др. Езикът на тези книжовни паметници е сложен. Характерен е за Евтимиевата школа, което стеснява кръга на потребителите. В това се изразява и елитарността. Трябва да се посочи и една сруга особеност на българската книжнина през XV в., а именно появата на един нов жанр – хрониката. Хрониките са характерни за византийската книжовна традиция, а появата на Анонимната българска хроника през XV в. показва, че тази традиция е усвоена и от българите. Това за сетен път доказва влиянието на византийската култура не само през ранното, но и през късното Средновековие.
Първият голам духовен център, който възстановил своята културна дейност, бил Рилският манастир. Предполага се , че през 1469г. заедно с мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилската обител били пренесени и творбите на българските книжовници от Евтимиевата школа. Доказателство за това е “Рилският панегирик” – сборник който съдържа 11 съчинения от византийски и български автори. Неговият съставител и преписвач е Владислав Граматик, който включил и своя оригинален “Разказ за пренасяне мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир”. По същото време монахът Гаврил съставил “Сболник със слова на Йоан Златоуст”. Преписваческата традиция била възстановена. Чрез нея се репродуцирало идейното и жанровото богатство на православната книжовност. Тя осигурила необходимите за църковната проповед евангелия, молитвеници, сборници с химнопения и др. Възродила се образователната дейност на Рилския манастир. В неговото килийно училище се учели много поколения книжовници, духовници и преписвачи.
Рилският мянястир възобновил средновековния модел на културен център с трите му основни функции : обучение на свещеници и грамотни миряни, запазване и преписване на книжовното наследство и създаване на нови творби. Той се възприемал и преповтарял от другите манастири във всички български краища.
През XVI в. София и околнити й манастири се утвърдили като втори духовен и просветен център. Монаси от Драгалевския, Лозенския, Черепишкия и много други манастири преписвали евангелия, псалтири и апостоли. Те били необходими за църковната проповед и за обучението на бъдещите духовници. Според Герлах през 1578г. в София имало две български училища. В тази духовна среда били написани и две оригинални творби- Житието на Св. Никола Нови Софийски и Житието на Св.Георги Нови Софийски. Те разказват за подвига на двама граждани от София, които отказали да приемат исляма и заплатили с мъченическа смърт своя отказ. Авторите им, поп Пейо и Матей Граматик, следват един класически литературен жанр – жития на светци. Съдържанието им потвърждава свързването на литературата с проблемите на времето, нейната актуалност. Те предлагали на своите читатели и слушатели пример за отпор срещу ислямизадията и издигнали нов културен герой – светеца мъченик за Христовата вяра.
В съвременните езследвания многократно се повтарят констатациите на чужденците за неграмотността и книжовната непросветеност на българските книжовници от тази епоха. Авторите на софийските жития от XVI в. опровергават подобни общи твърдения. Те използват както библейски текстове, така и творбите на патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и други средновековни автори, което означава, че ги познават.
През XVII в. мрежата от книжовни средища се разширила. Книги се преписвали в десетки манастири. Увеличил се броят на килийните училища. Като нови духовни средища се утвърдили Етрополският, Врачанският, Тетевенският манастир. Появили се книжовни средища извън манастирските стени. В с.Аджар (Карловско), в Дряново, в с.Горна Митрополия (Плевенско) свещеници и светски хора създали много книги. Писането на книги било богоугодно дело и създателите им обикновено оставяли приписка с името си, времето и мястото на преписването, благодарност към тези, които са помогнали със средства или със съвети, за да бъде запазена книгата. Книгите били голямата ценност, която съхранила вярата, културата и народността на българите.
Книгопечатането, великото откритие на Гутенберг, дошло късно в българските земи. Първите български печатни книги били издадени през шейсетте години на XVI в. Във Венеция от Яков Крайков. Те се разпространявали от книжаря Кара Трифон в Скопие. Но тази инициатива не продължила през следващите години. Печатните книги били малко и се внасяли от Русия и от славянската печатница в Търговище във Влашко. Преписването на църковните книги продължило до XIX в.
През XVII в. в българската книжнина се появил нов литературен жанр. Това били сборници с поучителни слова, които се наричали дамаскини и представлявали преписи и преработки на сборника на Дамаскин Студит “Съкровище”, отпечатан на гръцки език през 1553г. В началото на XVII в. вече имало български преводи, смесени с апокрифи, жития и исторически творби. Дамаскините станали любимо четиво за читатели и слушатели, за грамотни и неграмотни. Преписвачи и преводачи приспособявали текстовете им към интересите и нуждите на българското общество. Те внушавали спазване на християнското религиозно поведение, вяра и преданост към църквата. В тях ясно се определяло какво е нарушение на християнските норми, какво е наказанието във вечния огън на ада след Второто пришествие. Посочваните прегрешения и престъпления били конкретни : алчност, неподчинение на духовенството, женолюбство, властолюбство, суеверие, приемане на исляма и др. Те засилвали отговорността на християнина пред неговия Бог. В дамаскините личи промяната на говоримия, а чрез него и на литературния български език. Изчезнали старите падежни форми и се утвърдил аналитичен изказ на предлозите, инфинитивът и др. Между XV и XVII в. се създал новобългарският език.
Паралелно с развитието на православната книжнина през XVII в. се появява и книжнината на българските католици. Особено значимо е творчеството на католическия епископ Петър Богдан, който оставя няколко значими произведения. Това са “Описание на царство България” от 1640г., което представлява едно забележително книжовно произведение, написано на латински език и съхранено под формата на ръкопис във Ватикана. По форма това произведение представлява донесение на Петър Богдан до Ватикана за развитието на католическата пропаганда в българските земи и в най-общи линии разкрива дейността на католическата църква в този смисъл. Описанието представлява един твърде ценен извор за българската история от XVII в., т.к. в него се съдържат сведения за редица български градове и тяхното население. Петър Богдан пише още “История на Охрид”, “История на София”, които също са написани на латински език и са запазени под формата на ръкописи. Интересът на Петър Богдан към историята на българите е характерен за Ренесанса. Той се стреми да докаже правото на българите да имат своя държава, пишейки “История на България”, но фактът, че неговите произведения са написани на латински език и не са разпространени предопределя слабото им значение за събуждане на националното чувство сред българите.
Друг известен католически книжовник е Филип Станиславов. Той съставя и отпечатва “Абагар”. Според мнозина изследователи отпечатаният през 1650г. “Абагар” е първата новобългарска печатна книга, т.к. Филип Станидлавов използва български езикови форми. Съдържанието на “Абагар” е библейската легенда за цар Авгар. По форма книгата е отпечатана на няколко ленти, които могат да се навият и да се носят като муска от всеки вярващ.
Като цяло католическата книжнина няма значението на православната за съхранението на българската народност, но тя е доказателство за проникването на ренесансови мотиви сред българската католическа интелигенция.
Българската култура имала стари и развити традиции в архитектурата и живописта. Те останали еталони в условията на османското владичество, но едновременно с това претърпели и съществени промени. Изчезнала средновековната монументална архитектура. Не се строели царски дворци, не се градели крепости, замъци на българските боляри, не се вдигали големи християнски храмове. Иноверската власт разрешавала строителството, по-точно ремонта само на малки църкви, като тези в с.Дебърско (Разложко), в с.Марица (Софийско), “Св. Петка Самарджийска” (в София) и др. От XVII в. датират и монументалните църкви в с.Арбанаси (Търновско).
В българската, както във всяка православна култура, силно развита била живописта. Стените на храмовете били покрити със сцени от старозаветни, евангелски и житийски творби. Животът на Исус и на Богородица, на светци и мъченици бил представен като сюжетен разказ в картини. Някои от тези фрески, като тези в Сеславския манастир “Св. Николай” и Куриловския манастир “Св. Иван Рилски” имали силен символичен смисъл. Житието на Св Пимен Зограф, канонизиран за светец, т.к. зографисал 300 църкви, свидетелства за голямата роля на художниците за поддържане на вярата. Силно развита била иконографията. Ликовете на Христос Вседържател, на Богородица с младенеца, на светите войни Св. Георги, Св. Димитър, Св. Теодор Тирон и др. задължително красели олтарите на храмовете, внушавали на вярващите страхопочитание, но и душевна сигурност.
От XVII в. в живописта се появили сцени, които могат да се свържат с влиянията на европейския Ренесанс. По стените на църквите се изписвали Страшният съд, Колелото на живота. Особено интересна е композицията “Дърво Йесеево” в трапезарията на Бачковския манастир, рисувана през 1622г. Тя представлява родословно дърво, в което чрез образите на старозаветните пророци, първосвещеници, светите апостоли и евангелистите се свързват староевропейската и християнската традиция. В стенописите в Бачково наред с традиционните образи са нарисувани и 12 антични философи, даржавни мъже и поети, между които Аристофан, Диоген, Перикъл, Аристотел, Гален и дори римската пророчица Сибила. Християнската култура била представена като приемник на гръцката и римската древност. Очевидно е , че тази голяма идея на Ренесанса не била чужда на балканския културен елит. Някои стенописи, като Триглавият ангел в църквата на Роженския манастир при Мелник, имат изящната линия на италианските ренесансови художници.
Не малко от българските ръкописи били изписани изключетелно красиво. Калиграфията, едно вече забравено изкуство, била широко разпространена. Някои от книгите били богато илюстровани. Пищно били украсени титулните им страници. Художествена стойност имат и много от запазените до днес предмети, използвани в християнския култ – кръстове, ризници на икони, обкови на книги, чаши за причастие и др. Изработени от сребро, понякога с позлата, те следвали стара традиция, овладяна до съвършенство от майсторите в София, Чипровци, Враца. През XVII в. се появило ново изкуство – дърворезбата, която достигнала до истински шедьоври в олтарите на много български църкви.
Културата на неписменото мнозинство от българдсия народ изцяло била обхваната от православното християнство, съчетавайки го с езически вярвания и еретически представи. Тя представлявала сложна мирогледна система, свързваща човека и бога, хората и природата. В нея били кодирани правилата на труд, на възможностите и ограниченията за отделната личност и за цялото общество. Те били реализирани чрез обичайната система, която в практики и ритуали обединявала дохристиянски, ортодоксални и еретически културни модели, представи и идеи. Пример за това е народният календар, в който посветените на християнски светци празници били изпълнени с езически обичаи, ритуали и забрани. Някои от тях, като денят на Св. Трифон Зарезан, били запазени от античната древност, други, като Еньовден, били свързани със славянския изически пантеон, а трети, като Гергьовден и Димитровден – с прастар календар, чиито ориентир било движението на съзвездието Плеяди на небосклона.
Силно развито било устното творчество, което поело много от функциите на писмената култура. Народните песни, предания, легенди, приказки и поговорки съхранявали спомена за миналото, обяснявали преживяното. Те давали пример за бъдещето, носели надеждите и разочарованията на поколенията, живели под чужда власт. Те създали свои културни герои, чрез които българите търсели и намирали упование и надежда. Юнакът, въображаемият герой, който воюва и побеждава турци и татари, обикновено носел името на реална истореческа личност – Момчил юнак, Йоан Шишман, Крали Марко. Нереални, но нужни на българите били делата му.
Развитието на българската култура през XV – XVII в. зависи от сложен комплект от фактори, между които състоянието на Османската империя и отношението на султанската власт към православната църква имат твърде голямо значение. Друг значим фактор е православната църква., която успява не само да съхрани културния стереотип, характерен за православните християни на Балканите, но и да развие своеобразна православна култура. Това добре се вижда от промените в насочеността на културните процеси. Проникването на говоримия език в книжнината, за което свидетелстват дамаскините, показва, че с елитарността в културата е свършено. Целта е културните достижения, свързани с православната култура, да станат достояние на всеки един православен поданик на султана. Същевременно трябва да се отбележи и това, че стремежът за оцеляване на българите предопределя консерватизма в културните процеси, което формира и стереотип на поведение. Това се вижда не само в книжнината, но и в развитието на изкуството. Целта е българите да бъдат възпитани в християнските добродетели, което ще сложи преграда пред опитите да се наложи исляма.
Развитието на българската книжнина, изкуство и архитектура през XV – XVII в. показва, че българското общество продължава своето развитие въпреки липсата на държава. В този смисъл не може да се говори за “мрачни времена” до началото на Българското възраждане.