Правителството на Константин Стоилов

Правителството на Константин Стоилов, което идва на власт на 19 май 1894г., има силен противник. Преминалият в опозиция Стефан Стамболов е подкрепян не само от своята партия, но и от много уволнени чиновници. Той разчита и на сигурни привърженици и в изградения от него силен полицейски апарат. Новосформираното правителство на Константин Стоилов лесно може да бъде отстранено от власт, ако няма опората на силна политическа партия. Процесът на нейното формиране продължава близо половин година. На 3 юни 1894г. е създадена нова политическа групировка – Народната партия. Образуваният политически конгломерат няма обща социална и идейна платформа. В неговото ръководство влизат бивши консерватори, радослависти, цанковисти и др. Единственото, което обединиява тези хора е страхът им от Стефан Стамболов.
Изборите за Седмо Обикновено Народно събрание, проведени на 11 септември 1894г., стават отправна точка за преориентацията на политическите сили. Създадената в началото на юни Народна партия фактически се разпада. Константин Стоилов отправя поглед към бившите съединисти от Пловдив, които печелят много от депутатските места. Министър-председателят се нуждае от тяхната подкрепа за осъществяването на политиката за помирение с Русия. За да ги привлече, той включва в кабинета си известния политик Константин Величков. Депутатите от Пловдив дават своята подкрепа на Стоилов, а по-късно към тях се присъединяват и някои привърженици на Драган Цанков. На 5 ноември 1894г. 72 народни представители се обявяват за членове на Народната партия на чело с Константин Стоилов.
Още от самото начало Народната партия се изявява като защитник на най-заможните слоеве от българското общество. В нея влизат банкери, богати търговци, акционери, както и изтъкнати интелектуалци – писатели, публицисти, адвокати, лекари. Тези хора формират идеологията на партията. В политическата платформа на Народната партия ясно се декларира вярност към княза. Особено внимание се отделя на стопанското развитие на България. По отношение на външната политика партията се стреми към възстановяване връзките с Русия.
При управлението на народната партия политическият живот в страната започва да се нормализира. Към края на 1894г. избраното през септември Народно събрание гласува закон за амнистията. В България се завръщат Драган Цанков и други политически емигранти, от затвора е освободен Петко Каравелов. Възстановяват се и активизират своята дейност различни партии и течения. През 1896г. групата около Петко Каравелов създава Демократическата партия. Към края на 1899г. цанковистите формират Прогресивно-либералната партия. Неин лидер става съратникът на Драган Цанков Стоян Данев. В истински партии се превръщат Либералната на Васил Радославов и Народно-либералната на Стефан Стамболов. Кабинетът на Стоилов играе важна роля за утвърждаването на либералната демокрация в България.
Наред с положителните тенденции, които постепенно се утвърждават, не са малко и отрицателните страни в политическия живот на България. Има случаи на преследване на политически противници и дори на политически убийства. По време на парламентарните избори през 1894 и 1896г. са допуснати репресии от страна на властта. На 3 юли 1895г. е нападнат и тежко ранен Стефан Стамболов. След два дни той умира. Убийството е дело на хора от обкръжението на екзекутирания през 1890г. майор Паница. Друго убийство на виден българин става на 11 май 1896г. Заговорът е срещу противника на правителството Михаил Такев. Вместо него обаче е убит талантливият писател Алеко Константинов.
За да излезе от международната изолация и за да бъде признат князът, правителството на Стоилов търси сближение с Русия, но натрупаното недоверие не може да бъде лесно преодоляно. На 1 ноември 1896г. умира Александър III . Българското правителство решава да се възползва от случая. Князът изпраща съболезнователна телеграма до заелият престола Николай II .
В края на 1894г. правителството прави реални стъпки, които откриват път към подобряване отношенията с Русия. В кабинета са привлечени двама министри, с което русофилите засилват своите позиции. Нов импулс за напредък в преговорите между България и Русия дава посещението на българската делегация в Петербург през юни 1895г. Отношенията обаче са възстановени едва след миропомазването на престолонаследника Борис. Самият акт на миропомазване в източното православие се извършва на 2 февруари 1896г. от Екзарх Йосиф. Това води до бързо признаване на Фердинанд и от останалите Велики сили.
Сериозен проблем в онтошенията между България и Русия е така наречения офицерско-емигрантски въпрос. По време на политическата криза от 1886-1887г. около 100 офицери от българската армия напускат страната, постепенно се съсредоточават в Румъния и Турция, а по-късно се установяват в Русия. Повечето от тях временно постъпват на руска военна служба в различни военни части. След дълги преговори много от офицерите се завръщат в България. Министърът на войната Рачо Петров иска да ги пенсионира, но предложението му не е прието и той подава оставка.
През 1897г. правителството на Стоилов активизира своята балканска политика. Определена роля за това играят въстанието на о. Крит и избухналата Гръцко-турска война. През февруари 1897г. на посещение в България пристига сръбският крал Александър. На 19 февруари е подписано сръбско-българско съглашение. То изключва самостоятелни действия на всяка от договарящите се страни в случай на усложнение в Европейска Турция. Между двете съседни държави е сключен и търговски договор, който предвижда улеснение на връзките в граничните райони.
Правителството на България се възползва от войната между Гърция и Турция и успява да издейства от Високата порта отркиването на български търговски агентства в Солун, Битоля и Скопие. През същата 1897г. след много отлагания султанът издава берати за български владици в Битоля, Дебър и Струмица. Така Турция официално признава, че българското население е преобладаващо в по-голямата чост от Македония.
В правителството на Стоилов съществуват сериозни вътрешни противоречия, които се дължат на неговия разнороден политически състав. Постепенно от кабинета му излизат няколко министри. В опозиция преминава Либералната партия на Васил Радославов. Недоволство от правителствената политика проявява и князът. Личният режим на Фердинанд се засилва. Князът е недоволен от обтегнатите отношения между България и Австро-Унгария. Към посочените проблеми се добавя и слабата реколта от 1897-1898г. Като последица намаляват данъчните постъпления и се засилват финансовите трудности на държавата. При тази обстановка на 13 януари 1899г. Константин Стоилов поднася на Фердинанд оставката на своето правителство.
Развитието на България в края на XIX в. е свързано с няколко значими фактора. Първият, това е промяната в позициите на Великите сили по отношение на Балканите. Тази промяна води до преориентиране на Русия към тясно обвързване със Сърбия, а от друга страна Австро-Унгария все по-категорично заявява аспирациите си по отношение на Балканите. В тази обстановка България претърпява едно сложно политическо развитие, свързано с обтягане отношенията с Русия в следствие на Съединението и опитите на освободителката да се намеси във вътрешната политика на България. Същевременно напрегнатият вътрешнополитически живот, изострените до крайност отношения между русофили и русофоби довеждат и до поляризация в българското общество. Управлението на Стефан Стамболов и Константин Стоилов до голяма степен е свързано с напрежението във вътрешнополитическия живот, но от друга страна далновидната политика на двамата държавници води до ускорена модернизация на българската държава. Това разбира се е процес, който е съпътстван и с твърде непопулярни мерки във вътрешен план, които водят до свалянето и убийството на Стамболов.
Ако трябва да се оцени политиката на Стамболов и Стоилов, то безспорно трябва да се изтъкнат както положителните, така и отрицателните страни в политическите ходове на техните правителства. Особено валидно това е за Стамболов, което управление е характеризирано или като управление на “българският Бисмарк”, или като управление съпътствано с терор и насилие. Така или иначе цялостният икономически подем давал предимство на леката промишленост. Разбиването на двупартийния политически модел и формирането на модерната политическа структура на българското общество са причина за историческия “скок” на българите в началото на XX в.

Оценките за управлението на Стамболов.

Оценките за управлението на Стамболов са многоаспектни. Едни го величаят, наричайки го “политически гений” и “българският Бисмарк”, други изтъкват неговата твърда вътрешна политика. Едно е сигурно, а именно, че благодарение на икономическата политика и добре балансираните отношения с Турция Стамболов успява да изведе постепенно България от външнополитическата изолация и да даде тласък на модерната индустрия. Това обаче не оправдава репресиите във вътрешната политика, които изострят изключително много вътрешнополитическия живот, а в крайна сметка водят и до убийството на Стамболов.

Властната натура на Стамболов

Властната натура на Стамболов и желанието на Фердинанд да се задържи на българския престол постепенно изострят отношенията между двамата. Ако първоначално Стамболов се среми да утвърди на всяка цена Фердинанд и Фердинанд има нужда от неговата подкрепа, то постепенно между двамата назрява конфликт. Постепенно Стамболов започва да губи ориентация в международната политика, което се вижда от това, че той все още залага на противоречията между Англия и Русия и Австро-Унгария и Русия. Тези противоречия обаче са загубили своето предишно значение. Все по-често князът проявява склонност към помирение с Русия. Постепенно, благодарение на твърдата вътрешна политика, Стамболов става неудобен за всички останали партии и това води до приемането на поредната негова демонстративна оставка на 18 май 1894г. Година по-късно Стамболов е убит от своите политически врагове. Князът печели двубоя със Стамболов благодарение на подкрепата на Обединената опозиция на чело с Васил Радославов.

Политиката на Стамболов по отношение на Турция.

На второ място трябва да се разгледа политиката на Стамболов по отношение на Турция. Постепенно той успява да преодолее студенината в отношенията с Турция. Всъщност това е единствената благоприятна за България алтернатива, т.к. в противен случай Турция като сюзерен би могла да оказва възспиращо влияние на българската политика към Македония. Стамболов много добре разбира това и възприема мирната и дълговременна стратегия по отношение на македонския въпрос, в която активно се включва и Българската екзархия в Цариград. Активната политика на Стамболовото управление в това отношение дава резултати. Още през 1890г. султанът подписва два берата за назначаване на български владици в Скапска и Охридска епархия. По-късно са получени и други берати за владици във Влашка и Неврокопска епархия. По време на своето посещение в Цариград Стамболов успява да издейства автономен статут за българските училища в Македония, както и издаването и разпространението на екзархийски вестник. Турското правителство приравнява правата на българските и гръцките училища в Македония и признава българската националност на 40 нови общини. Добрите взаимоотношения между България и Турция водят и до уреждането на спора за използването на ж.п. линията Белово-Саранбей.

Външната политика на Стамболовото правителство

Създаването на тази инфраструктура от пътища и ж.п. линии дава възможност за едно сравнително бързо развитие на икономиката, за което свидетелства и организирането през 1892г. на първото Пловдивско изложение. Така постепенно при Стамболов се полагат основите на едно динамично икономическо развитие в края на XIXв., очертава се и тенденцията към модернизация по примера на западните държави. Стопанският просперитет на държавата създава условия и за духовно развитие. През 1888г. е открито първото българско висше училище – бъдещият Софийски университет. Малко по-късно е изработен и първият закон за народната просвета. Грижите за духовното израстване на българите се съчетават и с благоустройството на големите градове, създаването на общински здравни служби и учредяването на пенсионното дело.
Интерес представлява и външната политика на Стамболовото правителство. Русия отказва да признае княз Фердинанд, което поставя под въпрос утвърждаването на България в международния живот. От друга страна немският канцлер Бисмарк публично заявява, че Русия има особени права в България. Турция също така се възползва от отношението на Германия и Русия и отказва да признае Фердинад. Така въпросът за признаването на Фердинанд, а оттам и на България като субект в международната политика, се превръща в една от главните външнополитически насоки на Стамболовото правителство. Стамболов е принуден да търси сериозни международни покровители, като се обръща към Англия и Австро-Унгария в търсене на подкрепа. Въпреки добронамереността на Виена и Лондон те не могат да признаят официално Фердинанд без санкцията на турското правителство. Англия и Австро-Унгария обаче могат да внушат подкрепа за Стамболовото правителство и Фердинанд сред дипломатическите представителства в София. По тяхно внушение чуждите представителства започват да осъществяват официални контакти с кабинета на Стамболов и Фердинанд. През 1891-1892г., макар и като частно лице, Фердинанд е приет от австро-унгарския канцлер Франц-Йосиф и английската кралица Виктория. С оглед на международното признание Фердинанд сключва брак с Мария-Луиза – бурбонска и пармска принцеса.

Протекционистката политика на Ст. Стамболов

Наред с репресивните форми на управление във вътрешната политика Стамболов осъществил и една забележителна протекционистка политика на страната. Един от основните ангажименти на Стамболов в областта на икономическата политика било преориентирането на икономическите връзки на България със западните държави. Най-общо казано тази политика може да бъде характеризирана като политика на насърчаването на местната продукция и на формирането на така наречената модерна индустрия от западен тип. През 1889г. възниква Индустриалната комисия, която предвижда и планира финансова държавна помощ за развитието на индурстрията, а също така и специални средства за изучаване състоянието и перспективите за развитие на националното стопанство. Тази комисия работи за всички клонове на икономиката – от насърчаване на българското овцевъдство и износът на аби до възстановяването на тепавиците. Трябва да се отбележи, че тази икономическа политика се осъществява в противоречие с рамките на Берлинския договор, което се вижда от това, че още през 1887г., когато по законодателен път се уреждат сравнително високите вносни мита. Всъщност този акт представлява грубо нарушение на договора, т.к. единствено султанът може да въведе промени в митническата политика. Второ такова нарушение представлява сключването на търговски договори през 1889-1890г. с Англия, Австро-Унгария, Германия, Белгия и Франция. Всъщност сключването на тези договори представлява един политически успех за Стамболов, т.к. са заобиколени клаузите на Берлинския договор.
В икономически план Стамболовото правителство насърчава навлизането на чужди капитали в българската икономика. Целта е да се модернизира банковото и застрахователното дело, както и да се разкрият нови предприятия предимно от хранителновкусовия и текстилния сектор. Държавното покровителство на българската индустрия се осъществява успоредно с разгърнато транспортно строителство. Още в началото на Стамболовото правителство започват да се строят нови пътища и ж.п. линии. През 1888г. е приет закон за железопътната мрежа в княжеството, а скоро започва да функционира и ж.п. линията Цариброд-София-Белово. Всъщност тази ж.п. линия дава възможност да се осъществят връзките с Централна и Западна Европа. Българската държава откупува и ж.п. линията Русе-Варна. Започва строителството на ж.п. линиите Ямбол-Бургас, София-Варна през Плевен и София-Русе през Търново.