Тема-17.
Априлското въстание от 1876г.
Провалът на идеята за всеобщо въстание в българските земи през септември 1875г. довел до нова криза сред революционно настроената емиграция във Влашко и Сърбия. Дейците на националната революция много добре разбирали, че моментът е изключително подходящ за вдигане на въстание, т.к. въстанието в Босна и Херцеговина все още не било потушено, а икономическата криза, в която се намирала Османската империя, провокирала недоволството на българите.
Саморазпадането на БРК през октомври 1875г. подтикнало революционно настроената част от емиграцията, както и дейците на неуспялото Старозагорско въстание да формират нов революционен комитет – Гюргевския, който да подготви ново въстание, което да избухне през пролетта на 1876г.
За Априлското въстание има многобройни публикации. Първите му изследователи са някои от оцелелите дейци на въстанието. С голяма стойност са спомените на Стоян Заимов и “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Може да се приеме, че “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов наред с мемориалния си характер съдържат и изследователски елементи. В този смисъл може да се приеме, че съчинението му е пръв опит за обобщаващо изследване на въстанието.
Най-голямо обобщаващо научно изследване за Априлското въстание прави най-напред Димитър Страшимиров. През 1907г. той публикува тритомна монография “История на Априлското въстание”. След това изследване на Димитър Страшимиров се появяват и редица други, като особено интересни са “Априлското въстание”, посветено на стогодишнината от Априлската епопея, както и редица други публикации, изследващи отделни моменти от подготовката и хода на въстанието.
Дейността на Гюргевския комитет е изследвана от много български историци, като най-голяма стойност имат изследванията на Димитър Страшимиров, Александър Бурмов, Христо Гандев, Константин Косев и др. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с решенията на Гюргевския комитет, имат спомените на Стоян Заимов, “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, спомените на Никола Обретенов, Иваница Данчов и др.
Поради краткото съществуване на Гюргевския революционен комитет автентичните документални свидетелства са твърде малко, което води до наличието на известни противоречия относно решенията на комитета, т.к. спомените на участниците в събранието много често се разминават. Приема се, че заседанията на Гюргевския комитет са започнали около 11 – 12 ноември и са продължили до към 25 декември 1875г. Запазените изворови данни дават основание да се приеме твърдението, че в дейността на комитете са взели участие 15 – 17 души, между които се отличават Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Иларион Драгостинов и др.
Може да се приеме, че повечето от участниците в работата на Гюргевския революционен кометет произхождат от заможни семейства и са добре материално осигурени. Така например Иларион Драгостинов имал печеливша търговска кантора, а Димитър Горов притежавал фабрично предприятие в Румъния.
Повечето от дейците на Гюргевския комитет са завършили различни степени на класното, гимназиалното или специализираното обучение. Само Стоил войвода бил с килийно образование, а Христо Караминков и Георги Бенковски са завършили взаимно училище.
Средната възраст на комитетските дейци е 27 години. Най-младият от тях – Стефан Стамболов навършил 22 години през януари 1876г., а най-възрастният – Димитър Горов, който бил и единственият семеен от тях, е бил едва на 36 години.
Така представените данни за Гюргевския комитет дават основание да се приеме, че новосформиралата се през есента на 1875г. политическа формация се състои от млади и енергични хора, които в една или друга степен са били разочаровани от безплодните спорове сред българската емиграция и невъзможността й да организира в българските земи всеобщо въстание.
Изискванията за конспиративност и опасенията, че групата около Каравелов ще се опита да провали заседанията на комитета карат дейците на гюргевския комитет да наемат с помощта на Димитър Горов една самостоятелна къща в покрайнините на Гюргево, която те наричат “казарма” и в която външни лица не били допускани. В хода на дискуссиите всички дейци на Гюргевския комитет били единодушни, че през пролетта на 1876г. трябва да се организира ново въстание. Това е причината вниманието им да се насочи към обсъждането на важните въпроси, от които зависи успешната подготовка на въстанието. Използвайки опита на БРК от есента на 1875г., дейците на Гюргевския комитет разделили страната на революционни окръзи. Според повечето от специалистите в Гюргево са определени 4 революционни окръга. Първи Търновски революционен окръг бил поверен на Стефан Стамболов, а негови помощници станали Христо Караминков и Георги Измирлиев. Втори Сливенски революционен окръг бил с ръководител Иларион Драгостинов и с помощници Георги Икономов, Георги Обретенов и Стоил войвода. В хода на подготовката обаче Георги Икономов се прехвърлил в Четвърти революционен окръг. Трети Врачански революционен окръг се ръководел от Стоян Заимов, а за негови помощници обикновено се посочват Никола Обретенов и Никола Славков. Авторите, които приемат, че в Гюргево е било решено да има 5 революционни окръга приемат, че Никола Обретенов и Никола Славков са определени за ръководители на Софийския революционен окръг, а като помощници на Стоян Заимов били определени Иваница Данчов и Георги Апостолов. За Четвърти Пловдивски РО като апостоли са определени Панайот Волов и Георги Бенковски, а по-късно като помощници са привлечени Тодор Каблешков, Георги Икономов и Захари Стоянов.
Различията при определянето броя на окръзите произтичат от разминаващите се сведения, които дават Захари Стоянов и Стоян Заимов в своите мемоари. Така например Стоян Заимов категорично твърди, че окръзите са пет. Като се има предвид, че той е участник в създаването на Гюргевския революционен комитет, то би трябвало да се даде предпочитание на сведенията на Стоян Заимов. Въпреки това в по-голямата част от изследванията, посветени на Гюргевския комитет, се приема твърдението на Захари Стоянов за наличието на четири революционни окръга.
Друг кръг от въпроси, решени на заседанията на Гюргевския комитет, са свързани с конкретната подготовка на въстанието. Може да се приеме, че в Гюргево е решено предстоящото въстание да обхване предимно планинските райони – Стара плонина, Средна гора, Пирин, Западни Родопи, Странджа. Предвиждало се в освободените селища да се създава временно гражданско управление, а за да не могат турските войски бързо да се придвижат Старопланинските проходи е трябвало да бъдат завардени. Предвиждало се в труднодостъпните райони да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят защита жините, децата и възрастното население.
Разработени били планове за разрушаването на одринската ж.п. линия и за подпалването на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и Русе. За да се вдъхне кураж на българите, трябвало да се разпространява слух, че Сърбия и Русия чакат само обявяването на въстанието в българските земи, за да нападнат Турция. Специално внимание се отделяло на съгласуването между отделните окръзи, на революционната агитация, на дейността на емиграцията и на доброто въоръжаване на населението. Към всички българи, намиращи се на служба в руската или сръбската армия, били отправени призиви да се присъединят към подготовката на въстанието. Разработен бил дори и текст на въстаническата клетва. Що се отнася до датата на въстанието, в повечето от изследванията обикновено се посочва, че се предвиждало то да избухне на 1 май 1876г. Всъщност дейците на Гюргевския революционен комитет не фиксирали точната дата на вдигане на въстанието. По време на своите заседания те отчели необходимостта от повече гъвкавост в плановете и се обединили около три възможни дати, на които би трябвало да избухне въстанието – 18 април, 1 май или 11 май (Св. Св. Кирил и Методий). В хода на подготовката окръзите трябвало да преценят своята степен на готовност и да решат на коя от посочените дати населението ще може да се вдигне на въстание. Окончателната дата на бъдещото въстание трябвало да се съгласува между апостолите на всички окръзи и да се пази в тайна до последния момент. Планът за бъдещото въстание бил окончателно завършен на 25 декември 1875г. и апостолите започнали да преминават в българските земи. Гюргевският революционен комитет се саморазпуснал, а връзката с емиграцията била възложена на Димитър Горов, Янко Ангелов и Иван Хаджидимитров. Саморазпускането на Гюргевския комитет всъщност води до ликвидирането на центъра на бъдещото въстание, което се отразява неблагоприятно в последвалите събития.
Анализирайки подготовката на Априлското въстание трябва да се има предвид факта, че твърденията за наличието на широко народно недоволство в края на 1875 и началото на 1876г. са твърде пресилени. Подобно на емиграцията българите от вътрешността на страната също са политически разединени по отношение на въпроса какви пътища трябва да се следват, за да се реши българският политически въпрос. Съвсем естествено е след пълната победа в църковно-националното движение реформистките идеи да завладеят по-голямата част от елита на българското общество. Богатите и влиятелни българи се противопоставили твърде активно на революционните идеи на групата около Ботев и Стамболов. Особено дейни в това отношение били цариградските българи – Марко Балабанов, д-р Чомаков, Иван Евстатиев Гешов и др. По тяхна инициатива през януари и февруари 1876г. от Габрово, Севлиево, Ловеч, Сливен и други селища общините изпратили молби до турското правителство, в които настоявали реформите в Османската империя да продължат. Същевременно в цариградските вестници “Век”, “Право”, “Напредък” се водела агитация против дейците на комитетите, които проповядвали убийствени за българите идеи. Всичко това показва, че дейността на апостолите няма да е никак лесна, а до голяма степен тези факти обясняват и защо в определени революционни окръзи подготовката е твърде слаба.
Всъщност още в началото на 1876г. апостолите на Гюргевския революционен комитет се сблъскали със сериозни затруднения. Първите неудачи дошли от Софийския комитет. Веднага след пристигането си в България Никола Славков бил заловен от турската полиция и откаран в София. Никола Обретенов и Георги Апостолов също не успели да пристъпят към изпълнение на поставените им задачи и се завърнали в Румъния.
В Първи Търновски революционен окръг апостолите започнали активна дейност едва през месец февруари, когато в окръга пристигнал Стефан Стамболов. Едно от първите решения било свързано с преместването на окръжното ръководство от Търново в Горна Оряховица, т.к. в Търново имало строг полицейски контрол. В последствие апостолите съсредоточили вниманието си към укрепването на комитетската мрежа и може да се приеме, че на практика Стефан Стамболов като главен апостол прехвърлил тежестта на подготовката изцяло на местните дейци.
В този смисъл благодарение на енергичните действия на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков и други революционни дейци в Търновско и Габровско се осъществила значителна подготовка на въстанието. В отделни селища се извършвали военни упражнения, а територията на Търновския окръг била разделена на райони, като за всеки район били назначени опитни във военно отношение лица. Започнало и събирането на средства за закупуването на оръжие. Подготовката се осъществявала най-добре в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско. Като цяло обаче търновските апостоли не успели да решат трудния въпрос свързан със снабдяването на населението с оръжие, а редица селища от районите на Шумен, Разград, Търговище, Варна, Тунджа, които влизали в Търновски окръг, останали извън подготовката на въстанието. Предвижданото за 24 – 25 април общо събрание за представители от окръга не се състояло поради преждевременното избухване на въстанието.
Сериозни затруднения в подготовката на въстанието възникнали и във Втори революционен окръг. В Сливен пръв от апостолите пристигнал Георги Икономов. Първата му задача била да сформира окръжен комитет и да възстанови комитетската мрежа. Стоил войвода от своя страна изградил четническа база в Балкана, която обаче била разкрита от полицията. Много скоро между Иларион Драгостинов и Стоил войвода възникнали сериозни противоречия. Стоил войвода настоявал да се сформират чети, които да излязат в Балкана, като по този начин щяло да се предпази мирното население. Иларион Драгостинов пък настоявал да се изпълнят решенията на Гюргевския комитет за масово въстание с участието на цялото население. Споровете придобили твърде остър характер, което от своя страна породило негативни последици за цялостната подготовка на въстанието.
В Трети Врачански окръг подготовката започнала още през есента на 1875г., когато непосредствено след неуспеха на “Заарските събития” Стоян Заимов и Иваница Данчов предприели една разузнавателна мисия във Врачанско. Тогава бил възстановен и революционният комитет във Враца. По-късно, вече в качеството си на апостол, Стоян Заимов осъществил обиколка из окръга, но действията му се свързвали главно с революционната пропаганда и изработването на “закони” и “заповеди” за въстаниците. През месец април 1876г. била осъществена и една сложна операция за закупуване на оръжие и пренасянето му във Враца. С нейното осъществяване се заема Иваница Данчов. С посредничеството и поръчителството на видни врачански търговци симпатизанти на революционното движение комитетът взима на кредит големи количества лой и пъстърма, които Иваница Данчов откарва и продава в Румъния. С получените пари са поръчани и доставени от Белгия пушки за въстаниците. Оръжието обаче така и не било пренесено във Враца, а останало в пристанището на град Бекет и по-късно с него се въоръжила четата на Христо Ботев.
Най-добре подготовката вървяла в Четвърти революционен окръг, където апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски успели за кратко време да осъществят значителна подготовка. Благодарение на помощта, оказана от привлечените Захари Стоянов, Тодор Каблешков и пристигналият от Сливен Георги Икономов, била изградена широка мрежа от комитети, която обхванала цялото Средногорие, Тракийските села, северните части на Родопите, както и Банско и Разложко. От съображения за сигурност апостолите намерили за удачно да пхреместят центъра от Пловдив в Панагюрище. Мъжкото население било организирано в отряди, а революционната пропаганда обхванала всички селища. Тенденциозно бил разпространяван и слухът, че ако българите не въстанат през пролетта, турците готвят масово клане, че Сърбия и Черна гора само чакат българите да въстанат, за да обявят война на Турция. Широко било разпространено и буквеното изписване на годината 1876, което означавало “Туркия ке падне” и др.
На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, апостолите от Четвърти революционен окръг свикали общо събрание. То уточнило плана на бъдещото въстание и приело, че трябва да избухне на 1 май. Всичките 56 делегати положили тържествено клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да избухне и по-рано. По молба на Панайот Волов събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга, разполагащ с извънредни пълномощия, а за център на въстанието било утвърдено Панагюрище. Специално внимание било отделено на отношението на въстаниците към мюсюлманското население. Решено било, че там от където не излезнат башибозушки чети, т.е. на мирното население от турските села да се гарантира честта, живота и имота. Събранието на Оборище завършило на 16 април, след което всички делегати се отправили към селищата си, за да запознаят комитетите с взетите решения. Един от делегатите – Ненко Терзийски от с. Балдево (Пазарджишко), уведомил турските власти за взетите в Оборище решения и полицията взела мерки за арестуването на някои от комитетските дейци. На 19 април 1876г. в Копривщица пристигнал отряд от заптиета, начело с Неджеб ага, за да арестуват председателя на местния комитет Тодор Каблешков. Изпълнявайки взетите в Оборище решения, Тодор Каблешков организирал група, с която нападнал конака, в който били отседнали заптиетата и така на 20 април 1876г. въстанието било обявено. Със специални куриери до околните селища били изпратени съобщения за избухването на въстанието, а до Панагюрище било изпратено прочутото “Кърваво писмо”.
Съществуват различни хипотези относно преждевременното избухване на въстанието. Според проф. Христо Гандев то не може да се обясни само с предателството на Ненко Терзийски. Христо Гандев подчертава, че съществуват редица документи, които показват, че турските власти са били информирани за намеренията на комитетите в България да организират въстание през пролетта на 1876г. Може да се предположи, че консервативните сили в турския политически елит са имали интерес да провокират преждевременното избухване на въстанието в българските земи, което би улеснило неговото бързо потушаване и същевременно би оправдало репресиите срещу българското население. Всъщност сведенията на Ненко Терзийски показвали на турските власти само точната дата, на която трябвало да избухне въстанието. Затова те решили да действат, като подтикнат българите към преждевременно въстание.
Още на 20 април въстанието било обявено и в Панагюрище. След като градът бил освободен, Бенковски сформирал конен отряд, останал в историята под името “Хвърковатата чета”. За кратко време въстанието обхванало цалото Средногорие, селищата по десния бряг на р.Марица и част от родопските села. Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на свещена война срещу българите и многохилядни башибозушки орди тръгнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, а след нея и Клисура. На 25 и 26 април въстаниците от Клисура отбранявали града, но в крайна сметка били принудени да напуснат позициите си и да потърсят спасение в планината. Последвали неописуеми зверства и грабежи. На 26 април започнали боевете за Панагюрище. След четиридневни сражения столицата на Четвърти революционен окръг била превзета и разорена.
Повече от седмица продължила отбраната на Брацигово, Перущица и Батак. На 7 май турските войски влезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. В Перущица и Батак въстаниците се сражавали саможертвено до последната възможност. В Търновски и Сливенски окръг въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче четите и в двата окръга били разгромени. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и девет дни се отбранявал срещу десетхилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и Йонко Карагьозов. И двете чети, в състав от около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.
В Сливенски окръг властите успели да арестуват част от по-изявените комитетски дейци още преди пристигането на “Кървавото писмо”. Под ръководството на Стоил войвода се сформирала малка чета, но строгите мерки на турската полиция не позволили да се стигне до масови бунтове. На 13 май, след няколкодневни сражения, четата на Стоил войвода била обкръжена и пленена.
Във Врачанско комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да се отложи за 1 юни и не предприели никакви конкретни стъпки, след като получили известието за събитията в Средногорието. Малко по-късно във Враца пристигнала войска и това затвърдило желанието на местните комитети да изчакат прехвърлянето в България на подготвяната от емиграцията чета.
За подготовката на такава чета се говорело още по време на заседанията на Гюргевския комитет, т.к. планът на комитета предвиждал във въстанието да се включи и емиграцията. Сформирането й започнало през април 1876г. под ръководството на Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов. След отказа на Панойот Хитов и Филип Тотю, които предлагали да се изчака избухването на евентуална война между Сърбия и Турция, войвода на четата станал Ботев.
Към средата на май подготовката на четата приключила. Като отчели развоя на въстанието в страната Христо Ботев и неговите помощници решили да се насочат към Враца, т.к. силите на местната комитетска организация били запазени и съществували възможности за вдигане на въстание и в Трети революционен окръг. На 16 май от различни румънски пристанища четниците се качили на австрийския пътнически кораб “Радецки”. На 17 май параходът бил принуден да спре на българския бряг близо до Козлодуй. За няколко дни, сражавайки се с турците, четата достигнала до Врачанския балкан, но не получила очакваната помощ от комитетските дейци и била принудена да води тежки боеве. На 20 май, при поредното сражение, Ботев паднал убит. Неочакваната гибел на войводата предизвикала смут сред четниците, които се разпръснали на малки групи и станали лесна плячка за турците. Повечето от четниците били избити или попаднали в плен.
Наред с четата на Христо Ботев в българските земи преминала и четата на Таньо Стоянов. Целта на тази чета е да стигне до Сливенския балкан и да окаже помещ на въстаниците. Четата се състояла от 20 души и преминала на 16 срещу 17 април 1876г. р.Дунав при Тутракан. В района на Попово обаче четата била разбита, а Таньо Стоянов – убит. С гибелта на двете емигрантски чети завършило и Априлското въстание.
Въпреки неуспеха въстанието било истинско предизвикателство към Високата порта и към европейската дипломация, която до този момент не обръщала сериозно внимание на българския политически въпрос. Няколко хиляди зле въоръжени българи се ръзбунтували срещу османската власт, без да разчитат на чужда помощ. С безпримерен гериозъм и жертва те защитавали правото си на свобода. Варварската жестокост на турците не можела да остане скрита за демократичната общественост в Европа. Чуждите посланици и консули внимателно следели събитията в Румелия. През месец юли 1876г. районите на въстанието били посетени от специално сформирана анкетна комисия, в която влизали секретарят на американската легация Юджин Скайлер, руският вицеконсул княз Церетелев и кореспондентът на в. “Дейли нюз” Джануариъс Макгахън. Резултатите от анкетата се оказали разобличаващи за осмаската власт. По безспорен начин били доказани всички извършени зверства, а откритите свидетелства станали обществено достояние чрез пресата на всички европейски страни. Над 3 000 статии в около 200 вестника публикували материали в подкрепа на българите.
От САЩ през Великобритания, Франция, Германия, Италия, Австрия до Русия – навсякъде се надигало възмущение срещу Високата порта и съчувствие към изстрадалите българи. Политици, писатели, учени подкрепяли българите. Организирали се събрания и митинги, предизвиквали се парламентарни дебати. Виктор Юго, Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин, Константин Иречек, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев са само част от имената на най-видните представители на тогавашния свят, които застанали в защита на българския народ.
Важно значение за популяризирането на българската кауза през лятото на 1876г. имала и изпратената от цариградските българи делегация в европейските столици. От името на своите сънародници Марко Балабанов и Драган Цанков представили на европейските правителства меморандум, в който ги молели да се застъпят българският народ да получи правото на самостоятелно управление.
Изострянето на Източната криза през 1876г., свързано с избухването на Априлското въстание има голямо значение за по-нататъшното развитие на Източния въпрос като цяло. Макар и претърпяло неуспех започнатото от Гюргевския комитет дело довело не само до задълбочаване на Източната криза, но всъщност благодарение на своята саможертва българите предизвикали и промяна в европейското мнение. Постепенно под натиска на обществените движения в Европа правителствата на Великите сили били принудени да се намесят активно за намиране на изход от поредната Балканска криза. Изходът бил потърсен първоначално в организирането на Цариградската посланическа конференция, а след нейния провал и в обявяването на Руско-турската война от 1877-1878г., която довела и до освобождението на България.
Read more...
Провалът на идеята за всеобщо въстание в българските земи през септември 1875г. довел до нова криза сред революционно настроената емиграция във Влашко и Сърбия. Дейците на националната революция много добре разбирали, че моментът е изключително подходящ за вдигане на въстание, т.к. въстанието в Босна и Херцеговина все още не било потушено, а икономическата криза, в която се намирала Османската империя, провокирала недоволството на българите.
Саморазпадането на БРК през октомври 1875г. подтикнало революционно настроената част от емиграцията, както и дейците на неуспялото Старозагорско въстание да формират нов революционен комитет – Гюргевския, който да подготви ново въстание, което да избухне през пролетта на 1876г.
За Априлското въстание има многобройни публикации. Първите му изследователи са някои от оцелелите дейци на въстанието. С голяма стойност са спомените на Стоян Заимов и “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Може да се приеме, че “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов наред с мемориалния си характер съдържат и изследователски елементи. В този смисъл може да се приеме, че съчинението му е пръв опит за обобщаващо изследване на въстанието.
Най-голямо обобщаващо научно изследване за Априлското въстание прави най-напред Димитър Страшимиров. През 1907г. той публикува тритомна монография “История на Априлското въстание”. След това изследване на Димитър Страшимиров се появяват и редица други, като особено интересни са “Априлското въстание”, посветено на стогодишнината от Априлската епопея, както и редица други публикации, изследващи отделни моменти от подготовката и хода на въстанието.
Дейността на Гюргевския комитет е изследвана от много български историци, като най-голяма стойност имат изследванията на Димитър Страшимиров, Александър Бурмов, Христо Гандев, Константин Косев и др. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с решенията на Гюргевския комитет, имат спомените на Стоян Заимов, “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, спомените на Никола Обретенов, Иваница Данчов и др.
Поради краткото съществуване на Гюргевския революционен комитет автентичните документални свидетелства са твърде малко, което води до наличието на известни противоречия относно решенията на комитета, т.к. спомените на участниците в събранието много често се разминават. Приема се, че заседанията на Гюргевския комитет са започнали около 11 – 12 ноември и са продължили до към 25 декември 1875г. Запазените изворови данни дават основание да се приеме твърдението, че в дейността на комитете са взели участие 15 – 17 души, между които се отличават Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Иларион Драгостинов и др.
Може да се приеме, че повечето от участниците в работата на Гюргевския революционен кометет произхождат от заможни семейства и са добре материално осигурени. Така например Иларион Драгостинов имал печеливша търговска кантора, а Димитър Горов притежавал фабрично предприятие в Румъния.
Повечето от дейците на Гюргевския комитет са завършили различни степени на класното, гимназиалното или специализираното обучение. Само Стоил войвода бил с килийно образование, а Христо Караминков и Георги Бенковски са завършили взаимно училище.
Средната възраст на комитетските дейци е 27 години. Най-младият от тях – Стефан Стамболов навършил 22 години през януари 1876г., а най-възрастният – Димитър Горов, който бил и единственият семеен от тях, е бил едва на 36 години.
Така представените данни за Гюргевския комитет дават основание да се приеме, че новосформиралата се през есента на 1875г. политическа формация се състои от млади и енергични хора, които в една или друга степен са били разочаровани от безплодните спорове сред българската емиграция и невъзможността й да организира в българските земи всеобщо въстание.
Изискванията за конспиративност и опасенията, че групата около Каравелов ще се опита да провали заседанията на комитета карат дейците на гюргевския комитет да наемат с помощта на Димитър Горов една самостоятелна къща в покрайнините на Гюргево, която те наричат “казарма” и в която външни лица не били допускани. В хода на дискуссиите всички дейци на Гюргевския комитет били единодушни, че през пролетта на 1876г. трябва да се организира ново въстание. Това е причината вниманието им да се насочи към обсъждането на важните въпроси, от които зависи успешната подготовка на въстанието. Използвайки опита на БРК от есента на 1875г., дейците на Гюргевския комитет разделили страната на революционни окръзи. Според повечето от специалистите в Гюргево са определени 4 революционни окръга. Първи Търновски революционен окръг бил поверен на Стефан Стамболов, а негови помощници станали Христо Караминков и Георги Измирлиев. Втори Сливенски революционен окръг бил с ръководител Иларион Драгостинов и с помощници Георги Икономов, Георги Обретенов и Стоил войвода. В хода на подготовката обаче Георги Икономов се прехвърлил в Четвърти революционен окръг. Трети Врачански революционен окръг се ръководел от Стоян Заимов, а за негови помощници обикновено се посочват Никола Обретенов и Никола Славков. Авторите, които приемат, че в Гюргево е било решено да има 5 революционни окръга приемат, че Никола Обретенов и Никола Славков са определени за ръководители на Софийския революционен окръг, а като помощници на Стоян Заимов били определени Иваница Данчов и Георги Апостолов. За Четвърти Пловдивски РО като апостоли са определени Панайот Волов и Георги Бенковски, а по-късно като помощници са привлечени Тодор Каблешков, Георги Икономов и Захари Стоянов.
Различията при определянето броя на окръзите произтичат от разминаващите се сведения, които дават Захари Стоянов и Стоян Заимов в своите мемоари. Така например Стоян Заимов категорично твърди, че окръзите са пет. Като се има предвид, че той е участник в създаването на Гюргевския революционен комитет, то би трябвало да се даде предпочитание на сведенията на Стоян Заимов. Въпреки това в по-голямата част от изследванията, посветени на Гюргевския комитет, се приема твърдението на Захари Стоянов за наличието на четири революционни окръга.
Друг кръг от въпроси, решени на заседанията на Гюргевския комитет, са свързани с конкретната подготовка на въстанието. Може да се приеме, че в Гюргево е решено предстоящото въстание да обхване предимно планинските райони – Стара плонина, Средна гора, Пирин, Западни Родопи, Странджа. Предвиждало се в освободените селища да се създава временно гражданско управление, а за да не могат турските войски бързо да се придвижат Старопланинските проходи е трябвало да бъдат завардени. Предвиждало се в труднодостъпните райони да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят защита жините, децата и възрастното население.
Разработени били планове за разрушаването на одринската ж.п. линия и за подпалването на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и Русе. За да се вдъхне кураж на българите, трябвало да се разпространява слух, че Сърбия и Русия чакат само обявяването на въстанието в българските земи, за да нападнат Турция. Специално внимание се отделяло на съгласуването между отделните окръзи, на революционната агитация, на дейността на емиграцията и на доброто въоръжаване на населението. Към всички българи, намиращи се на служба в руската или сръбската армия, били отправени призиви да се присъединят към подготовката на въстанието. Разработен бил дори и текст на въстаническата клетва. Що се отнася до датата на въстанието, в повечето от изследванията обикновено се посочва, че се предвиждало то да избухне на 1 май 1876г. Всъщност дейците на Гюргевския революционен комитет не фиксирали точната дата на вдигане на въстанието. По време на своите заседания те отчели необходимостта от повече гъвкавост в плановете и се обединили около три възможни дати, на които би трябвало да избухне въстанието – 18 април, 1 май или 11 май (Св. Св. Кирил и Методий). В хода на подготовката окръзите трябвало да преценят своята степен на готовност и да решат на коя от посочените дати населението ще може да се вдигне на въстание. Окончателната дата на бъдещото въстание трябвало да се съгласува между апостолите на всички окръзи и да се пази в тайна до последния момент. Планът за бъдещото въстание бил окончателно завършен на 25 декември 1875г. и апостолите започнали да преминават в българските земи. Гюргевският революционен комитет се саморазпуснал, а връзката с емиграцията била възложена на Димитър Горов, Янко Ангелов и Иван Хаджидимитров. Саморазпускането на Гюргевския комитет всъщност води до ликвидирането на центъра на бъдещото въстание, което се отразява неблагоприятно в последвалите събития.
Анализирайки подготовката на Априлското въстание трябва да се има предвид факта, че твърденията за наличието на широко народно недоволство в края на 1875 и началото на 1876г. са твърде пресилени. Подобно на емиграцията българите от вътрешността на страната също са политически разединени по отношение на въпроса какви пътища трябва да се следват, за да се реши българският политически въпрос. Съвсем естествено е след пълната победа в църковно-националното движение реформистките идеи да завладеят по-голямата част от елита на българското общество. Богатите и влиятелни българи се противопоставили твърде активно на революционните идеи на групата около Ботев и Стамболов. Особено дейни в това отношение били цариградските българи – Марко Балабанов, д-р Чомаков, Иван Евстатиев Гешов и др. По тяхна инициатива през януари и февруари 1876г. от Габрово, Севлиево, Ловеч, Сливен и други селища общините изпратили молби до турското правителство, в които настоявали реформите в Османската империя да продължат. Същевременно в цариградските вестници “Век”, “Право”, “Напредък” се водела агитация против дейците на комитетите, които проповядвали убийствени за българите идеи. Всичко това показва, че дейността на апостолите няма да е никак лесна, а до голяма степен тези факти обясняват и защо в определени революционни окръзи подготовката е твърде слаба.
Всъщност още в началото на 1876г. апостолите на Гюргевския революционен комитет се сблъскали със сериозни затруднения. Първите неудачи дошли от Софийския комитет. Веднага след пристигането си в България Никола Славков бил заловен от турската полиция и откаран в София. Никола Обретенов и Георги Апостолов също не успели да пристъпят към изпълнение на поставените им задачи и се завърнали в Румъния.
В Първи Търновски революционен окръг апостолите започнали активна дейност едва през месец февруари, когато в окръга пристигнал Стефан Стамболов. Едно от първите решения било свързано с преместването на окръжното ръководство от Търново в Горна Оряховица, т.к. в Търново имало строг полицейски контрол. В последствие апостолите съсредоточили вниманието си към укрепването на комитетската мрежа и може да се приеме, че на практика Стефан Стамболов като главен апостол прехвърлил тежестта на подготовката изцяло на местните дейци.
В този смисъл благодарение на енергичните действия на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков и други революционни дейци в Търновско и Габровско се осъществила значителна подготовка на въстанието. В отделни селища се извършвали военни упражнения, а територията на Търновския окръг била разделена на райони, като за всеки район били назначени опитни във военно отношение лица. Започнало и събирането на средства за закупуването на оръжие. Подготовката се осъществявала най-добре в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско. Като цяло обаче търновските апостоли не успели да решат трудния въпрос свързан със снабдяването на населението с оръжие, а редица селища от районите на Шумен, Разград, Търговище, Варна, Тунджа, които влизали в Търновски окръг, останали извън подготовката на въстанието. Предвижданото за 24 – 25 април общо събрание за представители от окръга не се състояло поради преждевременното избухване на въстанието.
Сериозни затруднения в подготовката на въстанието възникнали и във Втори революционен окръг. В Сливен пръв от апостолите пристигнал Георги Икономов. Първата му задача била да сформира окръжен комитет и да възстанови комитетската мрежа. Стоил войвода от своя страна изградил четническа база в Балкана, която обаче била разкрита от полицията. Много скоро между Иларион Драгостинов и Стоил войвода възникнали сериозни противоречия. Стоил войвода настоявал да се сформират чети, които да излязат в Балкана, като по този начин щяло да се предпази мирното население. Иларион Драгостинов пък настоявал да се изпълнят решенията на Гюргевския комитет за масово въстание с участието на цялото население. Споровете придобили твърде остър характер, което от своя страна породило негативни последици за цялостната подготовка на въстанието.
В Трети Врачански окръг подготовката започнала още през есента на 1875г., когато непосредствено след неуспеха на “Заарските събития” Стоян Заимов и Иваница Данчов предприели една разузнавателна мисия във Врачанско. Тогава бил възстановен и революционният комитет във Враца. По-късно, вече в качеството си на апостол, Стоян Заимов осъществил обиколка из окръга, но действията му се свързвали главно с революционната пропаганда и изработването на “закони” и “заповеди” за въстаниците. През месец април 1876г. била осъществена и една сложна операция за закупуване на оръжие и пренасянето му във Враца. С нейното осъществяване се заема Иваница Данчов. С посредничеството и поръчителството на видни врачански търговци симпатизанти на революционното движение комитетът взима на кредит големи количества лой и пъстърма, които Иваница Данчов откарва и продава в Румъния. С получените пари са поръчани и доставени от Белгия пушки за въстаниците. Оръжието обаче така и не било пренесено във Враца, а останало в пристанището на град Бекет и по-късно с него се въоръжила четата на Христо Ботев.
Най-добре подготовката вървяла в Четвърти революционен окръг, където апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски успели за кратко време да осъществят значителна подготовка. Благодарение на помощта, оказана от привлечените Захари Стоянов, Тодор Каблешков и пристигналият от Сливен Георги Икономов, била изградена широка мрежа от комитети, която обхванала цялото Средногорие, Тракийските села, северните части на Родопите, както и Банско и Разложко. От съображения за сигурност апостолите намерили за удачно да пхреместят центъра от Пловдив в Панагюрище. Мъжкото население било организирано в отряди, а революционната пропаганда обхванала всички селища. Тенденциозно бил разпространяван и слухът, че ако българите не въстанат през пролетта, турците готвят масово клане, че Сърбия и Черна гора само чакат българите да въстанат, за да обявят война на Турция. Широко било разпространено и буквеното изписване на годината 1876, което означавало “Туркия ке падне” и др.
На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, апостолите от Четвърти революционен окръг свикали общо събрание. То уточнило плана на бъдещото въстание и приело, че трябва да избухне на 1 май. Всичките 56 делегати положили тържествено клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да избухне и по-рано. По молба на Панайот Волов събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга, разполагащ с извънредни пълномощия, а за център на въстанието било утвърдено Панагюрище. Специално внимание било отделено на отношението на въстаниците към мюсюлманското население. Решено било, че там от където не излезнат башибозушки чети, т.е. на мирното население от турските села да се гарантира честта, живота и имота. Събранието на Оборище завършило на 16 април, след което всички делегати се отправили към селищата си, за да запознаят комитетите с взетите решения. Един от делегатите – Ненко Терзийски от с. Балдево (Пазарджишко), уведомил турските власти за взетите в Оборище решения и полицията взела мерки за арестуването на някои от комитетските дейци. На 19 април 1876г. в Копривщица пристигнал отряд от заптиета, начело с Неджеб ага, за да арестуват председателя на местния комитет Тодор Каблешков. Изпълнявайки взетите в Оборище решения, Тодор Каблешков организирал група, с която нападнал конака, в който били отседнали заптиетата и така на 20 април 1876г. въстанието било обявено. Със специални куриери до околните селища били изпратени съобщения за избухването на въстанието, а до Панагюрище било изпратено прочутото “Кърваво писмо”.
Съществуват различни хипотези относно преждевременното избухване на въстанието. Според проф. Христо Гандев то не може да се обясни само с предателството на Ненко Терзийски. Христо Гандев подчертава, че съществуват редица документи, които показват, че турските власти са били информирани за намеренията на комитетите в България да организират въстание през пролетта на 1876г. Може да се предположи, че консервативните сили в турския политически елит са имали интерес да провокират преждевременното избухване на въстанието в българските земи, което би улеснило неговото бързо потушаване и същевременно би оправдало репресиите срещу българското население. Всъщност сведенията на Ненко Терзийски показвали на турските власти само точната дата, на която трябвало да избухне въстанието. Затова те решили да действат, като подтикнат българите към преждевременно въстание.
Още на 20 април въстанието било обявено и в Панагюрище. След като градът бил освободен, Бенковски сформирал конен отряд, останал в историята под името “Хвърковатата чета”. За кратко време въстанието обхванало цалото Средногорие, селищата по десния бряг на р.Марица и част от родопските села. Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на свещена война срещу българите и многохилядни башибозушки орди тръгнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, а след нея и Клисура. На 25 и 26 април въстаниците от Клисура отбранявали града, но в крайна сметка били принудени да напуснат позициите си и да потърсят спасение в планината. Последвали неописуеми зверства и грабежи. На 26 април започнали боевете за Панагюрище. След четиридневни сражения столицата на Четвърти революционен окръг била превзета и разорена.
Повече от седмица продължила отбраната на Брацигово, Перущица и Батак. На 7 май турските войски влезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. В Перущица и Батак въстаниците се сражавали саможертвено до последната възможност. В Търновски и Сливенски окръг въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче четите и в двата окръга били разгромени. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и девет дни се отбранявал срещу десетхилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и Йонко Карагьозов. И двете чети, в състав от около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.
В Сливенски окръг властите успели да арестуват част от по-изявените комитетски дейци още преди пристигането на “Кървавото писмо”. Под ръководството на Стоил войвода се сформирала малка чета, но строгите мерки на турската полиция не позволили да се стигне до масови бунтове. На 13 май, след няколкодневни сражения, четата на Стоил войвода била обкръжена и пленена.
Във Врачанско комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да се отложи за 1 юни и не предприели никакви конкретни стъпки, след като получили известието за събитията в Средногорието. Малко по-късно във Враца пристигнала войска и това затвърдило желанието на местните комитети да изчакат прехвърлянето в България на подготвяната от емиграцията чета.
За подготовката на такава чета се говорело още по време на заседанията на Гюргевския комитет, т.к. планът на комитета предвиждал във въстанието да се включи и емиграцията. Сформирането й започнало през април 1876г. под ръководството на Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов. След отказа на Панойот Хитов и Филип Тотю, които предлагали да се изчака избухването на евентуална война между Сърбия и Турция, войвода на четата станал Ботев.
Към средата на май подготовката на четата приключила. Като отчели развоя на въстанието в страната Христо Ботев и неговите помощници решили да се насочат към Враца, т.к. силите на местната комитетска организация били запазени и съществували възможности за вдигане на въстание и в Трети революционен окръг. На 16 май от различни румънски пристанища четниците се качили на австрийския пътнически кораб “Радецки”. На 17 май параходът бил принуден да спре на българския бряг близо до Козлодуй. За няколко дни, сражавайки се с турците, четата достигнала до Врачанския балкан, но не получила очакваната помощ от комитетските дейци и била принудена да води тежки боеве. На 20 май, при поредното сражение, Ботев паднал убит. Неочакваната гибел на войводата предизвикала смут сред четниците, които се разпръснали на малки групи и станали лесна плячка за турците. Повечето от четниците били избити или попаднали в плен.
Наред с четата на Христо Ботев в българските земи преминала и четата на Таньо Стоянов. Целта на тази чета е да стигне до Сливенския балкан и да окаже помещ на въстаниците. Четата се състояла от 20 души и преминала на 16 срещу 17 април 1876г. р.Дунав при Тутракан. В района на Попово обаче четата била разбита, а Таньо Стоянов – убит. С гибелта на двете емигрантски чети завършило и Априлското въстание.
Въпреки неуспеха въстанието било истинско предизвикателство към Високата порта и към европейската дипломация, която до този момент не обръщала сериозно внимание на българския политически въпрос. Няколко хиляди зле въоръжени българи се ръзбунтували срещу османската власт, без да разчитат на чужда помощ. С безпримерен гериозъм и жертва те защитавали правото си на свобода. Варварската жестокост на турците не можела да остане скрита за демократичната общественост в Европа. Чуждите посланици и консули внимателно следели събитията в Румелия. През месец юли 1876г. районите на въстанието били посетени от специално сформирана анкетна комисия, в която влизали секретарят на американската легация Юджин Скайлер, руският вицеконсул княз Церетелев и кореспондентът на в. “Дейли нюз” Джануариъс Макгахън. Резултатите от анкетата се оказали разобличаващи за осмаската власт. По безспорен начин били доказани всички извършени зверства, а откритите свидетелства станали обществено достояние чрез пресата на всички европейски страни. Над 3 000 статии в около 200 вестника публикували материали в подкрепа на българите.
От САЩ през Великобритания, Франция, Германия, Италия, Австрия до Русия – навсякъде се надигало възмущение срещу Високата порта и съчувствие към изстрадалите българи. Политици, писатели, учени подкрепяли българите. Организирали се събрания и митинги, предизвиквали се парламентарни дебати. Виктор Юго, Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин, Константин Иречек, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев са само част от имената на най-видните представители на тогавашния свят, които застанали в защита на българския народ.
Важно значение за популяризирането на българската кауза през лятото на 1876г. имала и изпратената от цариградските българи делегация в европейските столици. От името на своите сънародници Марко Балабанов и Драган Цанков представили на европейските правителства меморандум, в който ги молели да се застъпят българският народ да получи правото на самостоятелно управление.
Изострянето на Източната криза през 1876г., свързано с избухването на Априлското въстание има голямо значение за по-нататъшното развитие на Източния въпрос като цяло. Макар и претърпяло неуспех започнатото от Гюргевския комитет дело довело не само до задълбочаване на Източната криза, но всъщност благодарение на своята саможертва българите предизвикали и промяна в европейското мнение. Постепенно под натиска на обществените движения в Европа правителствата на Великите сили били принудени да се намесят активно за намиране на изход от поредната Балканска криза. Изходът бил потърсен първоначално в организирането на Цариградската посланическа конференция, а след нейния провал и в обявяването на Руско-турската война от 1877-1878г., която довела и до освобождението на България.
